Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Боят продължи. Полицаите диво стреляха по бягащите мъже и жени.

Пушката на Григорий имаше пет патрона. Обикновено той успяваше да уцели с един от петте. Стреля за трети път.

Пински нададе болезнен вик, усилен от рупора. Дясното му коляно като че се огъна. Изтърва мегафона и падна на земята.

Войниците на Григорий постъпиха като старшината си. Нападнаха полицаите — някои стреляха, а други ползваха пушките като тояги. Трети дърпаха фараоните от конете. Демонстрантите се окуражиха и също нападнаха полицията. Част от хората, които вървяха по замръзналата река, се върнаха.

Гневът на тълпата беше ужасен. Откакто хората се помнеха, столичните полицаи бяха надменни, жестоки, недисциплинирани и неконтролируеми и сега гражданите почнаха да отмъщават. Падналите на земята полицаи бяха ритани и тъпкани, онези, които още стояха на краката си, биваха поваляни. Застрелваха конете на фараоните. Съпротивата на полицията беше съвсем кратка и после онези, които можеха, побягнаха.

Григорий видя как Пински се мъчи да стане. Пак се прицели — нямаше търпение да довърши гадината, обаче един фараон се намеси, вдигна Пински, метна го през врата на коня си и препусна.

Григорий отстъпи и загледа как полицаите бягат.

През живота си не беше попадал в по-голяма беда.

Неговият взвод се беше разбунтувал. В пряко нарушение на заповедите, войниците бяха нападнали полицията, а не демонстрантите. А Григорий ги беше повел, стреляйки по поручик Пински, който беше оцелял, за да разкаже какво е станало. Нямаше как да се скрие това, Григорий не можеше да предложи никакво оправдание и нямаше как да избегне наказанието. Беше извършил измяна. Можеше да бъде изправен пред военен съд и осъден на смърт.

Въпреки това беше щастлив.

Варя си проправи път през множеството. По лицето й имаше кръв, но тя се усмихваше.

— И сега какво, господин старшина?

Григорий нямаше намерение да отстъпи заради предстоящото наказание. Царят избиваше народа си. Е, народът щеше да отвърне на огъня.

— Към казармите — рече Григорий. — Да въоръжим работническата класа! — той грабна червеното знаме на Варя. — След мен!

Тръгна обратно по Самсониевски проспект. Войниците вървяха след него, направлявани от Исак, а зад войниците идваха демонстрантите. Григорий не беше сигурен какво точно ще прави, но и не изпитваше нужда от план — докато крачеше начело на тълпата, имаше чувството, че може да направи всичко.

Часовият отвори портите на казармата пред войниците и успя да ги затвори за демонстрантите. С чувството, че е непобедим, Григорий поведе процесията през плаца към арсенала. Поручик Кирилов излезе от щаба, видя тълпата и хукна към нея.

— Войници! — викна той. — Стой! Спрете на място!

Григорий не му обърна внимание.

Кирилов спря и извади револвера си.

— Стой! Спри или ще стрелям!

Двама или трима войници от взвода на Григорий вдигнаха пушките си и стреляха по поручика. Няколко куршума го удариха и той падна окървавен на земята.

Григорий продължи.

Двама войници пазеха арсенала. Те не опитаха да спрат Григорий. Той използва последните два куршума в пълнителя си, за да разбие ключалката на тежките дървени врати. Тълпата нахлу в арсенала и хората почнаха да се блъскат и бутат, за да се доберат до оръжията. Неколцина от войниците на Григорий се заеха с разпределението. Отвориха дървените сандъци с пушките и револверите и ги раздадоха заедно с кутии с муниции.

„Това е то“, рече си Григорий. „Това е революция.“ Беше едновременно въодушевен и ужасен.

Въоръжи се с два офицерски револвера Наган , презареди пушката и натъпка джобовете си с муниции. Не беше сигурен какво възнамерява да прави, но сега, когато вече беше престъпник, имаше нужда от оръжия.

Останалите войници в казармата се включиха в разграбването на арсенала и не след дълго всички бяха въоръжени до зъби.

Понесъл червеното знаме на Варя, Григорий изведе тълпата от казармата. Всички демонстрации отиваха в центъра на града. Заедно с Исак, Яков и Варя той прекоси моста и тръгна по Литейни проспект към богатото сърце на Петроград. Имаше чувството, че лети или сънува, все едно беше погълнал голяма глътка водка. С години беше говорил за отхвърлянето на властта на режима и днес го направи. От това се чувстваше като нов човек, различно създание, птица във въздуха. Спомни си думите на стареца, който го беше заговорил след убийството на майка му. „Дано живееш дълго“, рече старецът, докато Григорий се отдалечаваше от площада, понесъл тялото на майка си, „достатъчно дълго, та да отмъстиш на кървавия цар за злото, което стори днес“. „Желанието ти може да се сбъдне днес, старче“, развълнувано мислеше Григорий.