Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Откъде знаеше, че ще съм тук? — попита той Катерина.

— Отгатнах.

— Радвам се да ви видя, обаче е опасно да сте в центъра на града.

Катерина огледа разхождащото се из парка множество.

— Струва ми се достатъчно безопасно.

Григорий нямаше как да възрази. Не се забелязваха признаци за опасност.

Майката и детето продължиха да се разхождат около замръзналото езеро. Григорий остана без дъх, когато видя как Владимир се отделя от нея и почти веднага пада. Катерина го вдигна, успокои го и двамата продължиха да вървят. Изглеждаха толкова уязвими. Какво ли щеше да стане с тях?

Когато се върнаха, Катерина каза, че ще прибере детето у дома да поспи.

— Вървете по задните улици — посъветва я Григорий. — Стойте настрана от тълпите. Не знам какво може да стане.

— Добре.

— Обещай.

— Обещавам.

През този ден Григорий не видя кръвопролития, но вечерта в казармата чу други истории от останалите групи. На Знаменския площад на войниците било наредено да стрелят по демонстрантите и загинали четиридесет души. Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Григорий. Катерина може да загине просто докато върви по улицата!

Другите войници бяха не по-малко гневни от него и страстите в столовата почнаха да се разгарят. Григорий долови настроението на хората, качи се на една маса и се залови да ръководи разговорите — призова за ред и подкани войниците да се изкажат един по един. Вечерята бързо се превърна в събрание. Григорий първо покани Исак, добре познат на останалите като звездата на полковия футболен отбор.

— Постъпих в армията, за да убивам немци, а не руси — заяви Исак. Надигна се одобрителен рев. — Демонстрантите са наши братя и сестри, наши майки и бащи и едничкото им престъпление е че искат хляб!

Григорий познаваше всички болшевики в полка и ги покани да говорят, като при това внимаваше да посочва и други войници, за да изглежда непредубеден. Обикновено войниците внимаваха и не изказваха мненията си от страх да не ги докладват и да не ги накажат. Днес обаче явно не ги беше грижа.

От всички, които говориха, най-силно впечатление направи Яков, висок мъжага с рамене като на мечка. Застана на масата до Григорий със сълзи на очи.

— Когато ни заповядаха да стреляме, не знаех какво да правя — подзе той. Като че не можеше да повиши глас и помещението притихна, докато войниците се напрягаха да го чуят. — Рекох „Моля те, Господи, поведи ме“ и се вслушах в сърцето си, ала Бог не ми отговори. — Войниците мълчаха. — Вдигнах пушката. Капитанът викаше „Огън! Огън!“. А по кого трябваше да стрелям? В Галиция знаехме кои са враговете ни, понеже те стреляха по нас. А днес на площада никой не ни нападаше. Хората бяха предимно жени, някои с деца. Даже и мъжете бяха невъоръжени.

Яков се умълча. Войниците стояха без да помръдват, сякаш се бояха, че някое движение може да разтури магията. След малко Исак го подкани:

— Какво стана после, Яков Давидович?

— Натиснах спусъка — продума Яков и сълзите се затъркаляха и потънаха в гъстата му черна брада. — Дори не се прицелих. Капитанът ми крещеше и аз стрелях, само за да млъкне. Но уцелих една жена. Момиче всъщност. Май на деветнайсет. Със зелено палто. Уцелих я в гърдите и кръвта плисна по цялото палто, червено върху зелено. После тя падна. — Яков вече плачеше открито, говорът му беше накъсан. — Хвърлих пушката и опитах да ида при нея, да й помогна, обаче хората ме спипаха, удряха ме и ме ритаха, а аз почти нищо не усетих. — Изтри лице с ръкава си. — Сега съм в беда, задето загубих пушката. — После помълча по-дълго. — Деветнайсет. Мисля, че на толкова беше момичето.

Григорий не беше забелязал вратата да се отваря, но изведнъж поручик Кирилов се озова сред тях.

— Слизай от проклетата маса, Яков — викна той. Погледна Григорий. — И ти, Пешков, размирник такъв.

Обърна се и заговори на войниците, които седяха на пейките край сгъваемите маси.

— Връщайте се в казармата. Всички. Който е тук след една минута, ще бъде наказан с бичуване.

Никой не помръдна. Войниците мрачно гледаха поручика. Григорий се питаше така ли почват метежите.

Ала Яков беше твърде потънал в мъката си, та да осъзнае какъв драматичен момент е създал; той тромаво слезе от масата и напрежението спадна. Някои от войниците по-близо до Кирилов станаха. Изглеждаха сърдити, но уплашени. Григорий дръзко постоя още малко на масата, обаче усети, че другарите му не са достатъчно гневни да се обърнат срещу офицера, и най-после слезе. Хората започнаха да излизат. Кирилов остана на мястото си и ги гледаше свирепо.