Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Изглеждаше стресната и виновна, когато го видя. Григорий я попита:

— Не чухте ли, че детето плаче?

— Не мога да го люлея цял ден — заоправдава се тя и продължи да върти ръчката на пресата.

— Може би е гладен.

— Изпи си млякото — бързо отвърна жената. Отговорът й беше подозрително скоростен и Григорий предположи, че тя е изпила млякото. Идеше му да я удуши.

В студения въздух на неотоплената перачница той усети как нежната бебешка кожа на Владимир излъчва топлина.

— Според мен има треска — заяви той. — Не обърнахте ли внимание на температурата му?

— Аз какво, да не би да съм и лекар?

Владимир спря да плаче и отпадна, което още повече обезпокои Григорий. Обикновено той беше живо, дейно дете, любопитно и леко пакостливо, но сега лежеше неподвижен в ръцете на Григорий с пламнало лице и втренчен поглед.

Григорий го върна в креватчето му в ъгъла на стаята. Взе една кана от лавицата на майка му, излезе от къщата и изтича до съседната улица — там имаше смесен магазин. Купи мляко, малко захар в книжна фунийка и една ябълка.

Когато се върна, Владимир си беше все така.

Стопли млякото, подслади го, натроши в него коричка стар хляб и почна да дава залчета на детето. Помнеше, че майка му хранеше с това малкия Лев, когато той боледуваше. Владимир ядеше, като че ли е гладен и жаден.

Когато хлябът и млякото свършиха, Григорий извади ябълката. Наряза я с джобното си ножче и обели един резен. Изяде обелката и подаде останалото на Владимир с думите:

— Това за мен, това за теб.

По-преди момчето се забавляваше от тази закачка, но сега остана безразличен и ябълката изпадна от устата му.

Наблизо нямаше лекар, а и Григорий не можеше да си позволи таксата, но на няколко преки се намираше акушерка — Магда, красивата жена на стария му приятел Константин, секретар на партийната организация в завода на Путилов. Григорий и Константин играеха шах при всяка възможност — обикновено печелеше Григорий.

Той смени пеленката на Владимир и го уви в одеялото от кревата на Катерина, като остави открити само носа и очите му. Излязоха в студа.

Константин и Магда живееха в двустайно апартаментче заедно с леля й, която наглеждаше трите им малки деца. Григорий се притесняваше, че Магда ще е излязла, за да изражда някое бебе, но имаше късмет — тя си бе вкъщи.

Магда беше опитна и добросърдечна, макар и малко рязка. Тя докосна челото на Владимир и заключи:

— Има възпаление.

— Колко сериозно?

— Кашля ли?

— Не.

— Как са изпражненията му?

— Редки.

Тя свали дрешките на Владимир и каза:

— Предполагам, че гърдите на Катерина нямат достатъчно мляко.

— Как го разбра? — изненадано я попита Григорий.

— Често се среща. Една жена не може да кърми бебето си, ако самата тя е недохранена. От нищото излиза нищо. Затова и детето е толкова слабо.

Григорий не знаеше, че Владимир е слаб.

Магда бодна коремчето на Владимир и той заплака.

— Възпаление на червата — каза тя.

— Ще се оправи ли?

— Вероятно. Децата постоянно пипват някоя инфекция. Обикновено оцеляват.

— Какво можем да направим?

— Намокри челцето му с хладка вода, за да свалиш температурата. Давай му да пие много, каквото поиска. Не се притеснявай дали ще яде. Храни Катерина, за да може тя да го кърми. На него му трябва майчино мляко.

Григорий отведе Владимир вкъщи. По пътя купи още мляко и го претопли на огъня. Даваше го на Владимир с чаена лъжичка и момченцето изпи всичко. После стопли съд с вода и обърса лицето му с кърпа. Явно вършеше работа — нездравата руменина и втренченият поглед на детето изчезнаха и то задиша нормално.

Григорий бе по-малко притеснен, когато Катерина се върна в седем и половина. Изглеждаше уморена и премръзнала. Беше донесла зелка и малко свинска мас; Григорий ги сложи в тенджерата, за да приготви задушено, докато тя си почиваше. Каза й за треската на Владимир, за безотговорната хазяйка и за рецептата на Магда.

— Какво мога да сторя? — примирено изрече Катерина. — Трябва да ходя във фабриката. Няма кой друг да наглежда Володя.

Григорий нахрани детето с бульон от яхнията и го сложи да спи. След като яде заедно с Катерина и двамата легнаха на кревата.

— Не ме оставяй да спя дълго — каза му тя. — Трябва да се наредя на опашката за хляб.

— Ще отида вместо теб — отвърна Григорий. — Ти си почивай.

Щеше да се яви по-късно в поделението, но вероятно щеше да му се размине — напоследък офицерите твърде много се бояха от метеж, за да се заяждат за дребно провинение.