Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Катерина му повярва и заспа дълбоко.

Щом часовникът на църквата удари два часа, той обу ботушите и облече шинела. Владимир спеше спокойно. Григорий излезе от къщата и тръгна към фурната. За негова изненада там вече се беше образувала дълга опашка и той разбра, че е излязъл късничко. Стотина души, омотани в шалове, потропваха в снега. Някой си бяха донесли столове или табуретки. Предприемчив младеж с мангал продаваше овесена каша и миеше купичките в снега след обслужването на клиентите. Още десетина души се наредиха на опашката зад Григорий.

Докато чакаха, недоволстваха и разменяха клюки. Две жени пред Григорий спореха кой е отговорен за недостига на хляб — едната обвиняваше немците в двора, а другата — евреите, които укривали брашното.

— Кой управлява? — запита ги Григорий. — Ако трамваят се преобърне, обвиняваме ватмана, понеже той е бил отговорен. Не ни управляват евреите. Не ни управляват и немците. Управляват ни царят и знатните.

Това беше болшевишката партийна линия.

— Кой ще управлява, ако царя го няма? — скептично запита по-младата жена. Тя носеше жълта на цвят мека шапка.

— Смятам, че трябва да се управляваме сами — обясни Григорий. — Както във Франция и Америка.

— Не зная — обади се по-възрастната. — Но това не може да продължава така.

Магазинът отвори в пет. Минута по-късно по опашката достигнаха новините, че на човек е разрешено да взема един самун.

— Цялата нощ само за един хляб! — каза жената с жълтата шапка. Отне им един час да стигнат до челото на опашката. Жената на хлебаря пропускаше само по един човек. По-старата от жените пред Григорий влезе, и тогава стопанката обяви:

— Това е. Няма повече хляб.

Жената с жълтата шапка пророни:

— Моля ви! Само още един!

Жената на пекаря гледаше безучастно. Може би това се беше случвало и по-рано.

— Ако имаше още брашно, щеше да пече повече хляб — изрече тя. — То свърши, чувате ли ме? Не мога да ви продавам хляб, ако нямам никакъв.

По-възрастната от двойката жени излезе от магазина със самуна под палтото и забързано си тръгна.

Жената с жълтата шапка заплака. Съпругата на хлебаря затръшна вратата. Григорий се обърна и си тръгна.

Пролетта дойде в Петроград в четвъртък, осми март, обаче Руската империя упорито се придържаше към Юлианския календар, според който сега беше двадесет и трети февруари. Останалите европейски страни ползваха съвременния календар вече триста години.

Затоплянето съвпадна с Международния ден на жената и работничките от текстилните фабрики излязоха на стачка. Отправиха се от индустриалните предградия към центъра на града, за да протестират срещу опашките за хляб, войната и царя. За хляба беше въведена купонна система, но тя сякаш само влоши недостига.

Първи картечен полк, както и всички военни части в града, беше командирован да помага на полицията и на казашката конница в опазването на реда. „Какво ли ще стане“, питаше се Григорий, „ако войниците получат заповед да стрелят по протестиращите? Ще се подчинят ли? Или ще обърнат пушките срещу офицерите си?“ През 1905 година се бяха подчинили на заповедите и стреляха по работниците. Но оттогава руският народ беше преживял цяло десетилетие тирания, потисничество, война и глад.

Но нямаше безредици и тази вечер Григорий и неговото отделение се прибраха в казармата, без да дадат и един изстрел.

В петък още работници излязоха на стачка.

Царят се намираше в главната квартира на армията в Могильов, на четиристотин мили от столицата. За града отговаряше комендантът на Петроградския военен окръг генерал Хабалов. Той реши да задържи протестиращите вън от центъра на града. Като разположи войници по мостовете. Отделението на Григорий беше разположено недалеч от казармата — охраняваха Литейния мост през река Нева към Литейни проспект. Но водата беше замръзнала здраво и протестиращите избягваха армията, като просто минаваха по леда за радост на войниците, повечето от които им симпатизираха, подобно на Григорий.

Стачката не беше организирана от някоя политическа партия. Болшевиките, подобно на останалите леви революционни партии, се озоваха в положението да следват работниците вместо да ги водят.

Отделението на Григорий отново не влезе в действие, но другаде не беше така. Когато се прибра в казармата в събота вечерта, той узна, че полицията е атакувала демонстрантите пред железопътната гара на другия край на Невски проспект. Изненадващо казаците защитавали протестиращите от полицията. Хората приказваха за „другарите казаци“. Григорий беше скептичен. „Казаците остават верни докрай единствено на себе си“, помисли той, „просто им харесва да се бият.“