Кен Фоллетт - Крахът на титаните

В неделя сутринта събудиха Григорий в пет часа, много преди зазоряване. По време на закуската тръгна слух, че царят е наредил на генерал Хабалов да сложи край на стачките и шествията като приложи всякаква необходима сила. „Злокобни думи“, рече си Григорий — „всякаква необходима сила.“

След закуска старшините получиха своите заповеди. Всеки взвод трябваше да пази определена точка в града — не само мостовете, но и кръстовищата, железопътните гари и пощенските станции. Постовете щяха да се свързват с полеви телефони. Столицата трябваше да се подсигури като завладян вражески град. А най-лошото беше, че полкът трябваше да разположи картечници на възможните опасни места.

Когато Григорий предаде заповедите на своите хора, те се ужасиха. Исак попита:

— Нима царят наистина ще заповяда на армията да стреля с картечници по народа?

— А ако го направи, войниците ще се подчинят ли? — отвърна Григорий.

Той едновременно се вълнуваше все повече и се боеше. Стачките го окуражаваха, понеже знаеше, че руският народ трябва да се изправи срещу управниците си. В противен случай войната щеше да се проточи, хората да гладуват и да няма изгледи Владимир да живее по-добре от Григорий и Катерина. Тъкмо това убеждение беше накарало Григорий да постъпи в партията. От друга страна, той таеше надеждата, че ако войниците просто откажат да изпълняват заповедите, революцията ще мине без особени кръвопролития. Но когато полкът му получи заповед да разположи картечници по ъглите на улиците, Григорий почна да разбира, че тази надежда е измамна.

Възможно ли беше руският народ някога да се измъкне от тиранията на царете? Понякога това изглеждаше като блян. Ала други народи бяха направили своите революции и бяха свалили потисниците. Дори англичаните веднъж убиха своя крал.

„Петроград прилича на съд с вода на огъня“, помисли си той — „вдигаше се пара, тук-там бълбукаше насилие, повърхността трептеше от горещината, ала водата сякаш не щеше да заври, докато я чакаха, досущ като в поговорката.“

Взводът на Григорий отиде в Таврическия дворец, огромната лятна резиденция на Екатерина II, където сега се помещаваше Думата, беззъбият руски парламент. Утрото беше тихо — дори гладните обичаха да поспиват до късно в неделя. Но времето се задържа слънчево и по пладне хората почнаха да прииждат от покрайнините, пеша и в трамваите. Някои се събираха в градините на Таврическия дворец. Григорий забеляза, че не всички са фабрични работници. Имаше мъже и жени от средната класа, студенти, гимназисти и неколцина заможни на вид господа. Някои бяха довели и децата си. На политическа демонстрация ли бяха излезли тези хора, или просто на разходка в парка? Григорий предполагаше, че и те самите не знаят.

На входа на двореца той забеляза добре облечен млад човек, чието хубаво лице му беше познато от фотографиите по вестниците — това беше депутатът трудовик Александър Фьодорович Керенски. Трудовиците бяха умерена фракция, отделила се от социалистите-революционери. Григорий попита депутата какво става в двореца.

— Днес царят официално разпусна Думата — отговори Керенски.

Григорий отвратено поклати глава.

— Типично. Да смажеш онези, които се оплакват, вместо да се заемеш да отстраниш причините за тяхното недоволство.

Керенски го изгледа остро. Може би не очакваше такъв анализ от един войник.

— Именно. Все едно. Депутатите пренебрегват царския указ.

— Какво ще стане?

— Повечето хора са на мнение, че демонстрациите ще стихнат, когато властите успеят да възстановят снабдяването с хляб — отговори Керенски и влезе.

Григорий се чудеше защо умерените са на мнение, че това ще стане. Ако властите са в състояние да възобновят снабдяването с хляб, нямаше ли да го сторят, вместо да въвеждат купони? Но умерените явно винаги се занимаваха повече с надеждите, отколкото с фактите.

Рано следобед Григорий с изненада видя усмихнатите лица на Катерина и Владимир. Обикновено прекарваше неделните дни с тях, а днес предполагаше, че няма да може да ги види. За голямо облекчение на Григорий, Владимир изглеждаше здрав и весел. Явно момченцето се беше преборило с възпалението. Беше достатъчно топло, та Катерина да носи палтото си отворено и пищните й форми да се виждат. На Григорий му се щеше да я погали. Тя му се усмихна и го накара да си припомни как целува лицето й, докато лежат в леглото. Прониза го почти непоносимо желание. Мразеше да пропуска прегръдките в неделните следобеди.