Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Протестиращите приближиха. Бяха стотици. Не, хиляди. Мъже и жени в сини рубашки и извехтели ватенки. Повечето носеха червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите. На знамената им пишеше Долу царя и Хляб, мир и земя . Григорий заключи, че това вече не е просто протест, а политическо движение.

Когато водачите дойдоха още по-близо, Григорий долови нарастващата тревога на войниците.

Той излезе напред да пресрещне демонстрантите. С изненада установи, че начело е Варя, майката на Константин. Посивялата й коса беше прибрана под червена забрадка. Варя носеше червено знаме с яка дръжка.

— Здравей, Григорий Сергеевич — дружелюбно рече тя. — Ще ме застреляш ли?

— Не, няма. Но не мога да отговарям за полицията.

Варя спря, но останалите продължиха напред, притискани от хилядното множество. Григорий чу как Пински праща конните полицаи напред. Конните полицаи се наричаха „фараони“ и гражданите ги мразеха най-много. Бяха въоръжени с камшици и палки.

— Искаме само да работим и да изхранваме семействата си — каза Варя. — Не искаш ли и ти същото, Григорий?

Демонстрантите не влизаха в сблъсък с войниците и не опитваха да минат край тях. Те се пръснаха по брега от двете страни на моста. Фараоните на Пински нервно минаваха с конете си по пътеката край реката, за да попречат на хората да слязат на леда, но не бяха достатъчно, за да представляват непрекъсната преграда. Нито един от протестиращите обаче не искаше да тръгне пръв и така известно време имаше застой.

Поручик Пински вдигна рупора пред лицето си.

— Върнете се! — извика той. Инструментът му беше просто огънат на фуния лист ламарина и усилваше гласа му съвсем слабо.

— Не можете да влезете в центъра на града. Запазете ред и се върнете по работните си места. Това е полицейска заповед. Върнете се.

Никой не се върна — повечето хора дори не можеха да го чуят — и демонстрантите почнаха да го освиркват и да дюдюкат. Някой от дълбините на множеството хвърли камък. Той удари бута на един от конете и животното се сепна. Изненаданият ездач едва не падна. Ядно придърпа юздите и шибна коня с камшика. Тълпата се разсмя, което още повече разгневи полицая, но той поне успя да овладее коня си.

Един дързък демонстрант се възползва от разсейването, шмугна се край друг фараон на брега и хукна по леда. Още неколцина от двете страни на моста последваха примера му. Фараоните вкараха в употреба камшиците и палките, завиваха и отстъпваха с конете, докато замахваха. Някои демонстранти падаха на земята, ала повече успяваха да минат и така насърчаваха останалите да опитат. След секунди тридесетина човека бягаха през замръзналата река.

Григорий се радваше на подобен изход. Можеше да каже, че е опитал да изпълни заповедите и наистина беше строил хората си пред моста, но демонстрантите се оказаха твърде многобройни и беше невъзможно да им попречи да минат по леда.

Пински не виждаше нещата по този начин.

Обърна рупора към полицията и нареди:

— Прицели се!

— Не! — извика Григорий, ала беше твърде късно. Полицаите заеха позиция за стрелба, на едно коляно, и вдигнаха пушките. Демонстрантите в челото на тълпата опитаха да се върнат назад но не можеха. Някои хукнаха към реката, без да се боят от фараоните.

— Огън! — викна Пински.

Изстрелите изпукаха като фойерверки, последвани от уплашените викове и болезнените писъци, когато гражданите почнаха да падат, мъртви или ранени.

Това върна Григорий дванадесет години назад. Видя площада пред Зимния дворец, стотиците мъже и жени, коленичили в молитва, войниците с пушките и майка му, която лежи и кръвта й тече по снега. В спомените си чу как единадесетгодишният Лев вика: „Тя е мъртва! Мама е мъртва, майка ми е мъртва!“

— Не — произнесе гласно Григорий. — Няма да допусна да го направят отново.

Свали предпазителя на пушката Мосин-Наган , освободи затвора и опря пушката в рамото си.

Хората крещяха и бягаха във всички посоки, като тъпчеха падналите. Фараоните вече не се владееха и биеха наред. Полицаите стреляха навсякъде в тълпата.

Григорий внимателно насочи оръжието си към Пински, като се целеше в средата на тялото му. Не беше добър стрелец, а и полицаят беше на шестдесетина метра, но имаше възможност да го уцели. Натисна спусъка.

Пински продължаваше да крещи през рупора.

Григорий беше пропуснал. Прицели се по-ниско — пушката риташе малко при стрелба — и отново натисна спусъка.

Пак пропусна.