Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Първи картечен полк не беше единственият разбунтувал се тази сутрин. Когато стигнаха до другия край на моста, Григорий се въодушеви още повече — улиците бяха пълни с войници, които бяха нахлупили кепетата наопаки и бяха разкопчали куртките си, просто за да нарушат устава. Повечето се кипреха с червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите, за да покажат, че са революционери. Наоколо бръмчаха неумело шофирани откраднати коли, от чиито прозорци стърчаха дула на пушки и щикове, а на коленете на войниците вътре седяха смеещи се момичета. Постовете и пропускателните пунктове от предния ден бяха изчезнали. Улиците бяха превзети от народа.

Григорий забеляза заведение със счупени прозорци и разбита врата. Отвътре излязоха войник и момиче с бутилки в ръце и се запрепъваха по натрошените стъкла. В съседство съдържателят на кафене беше изнесъл маса пред вратата и предлагаше чинии с пушена риба и нарязана наденица. Стоеше до масата, с червената панделка на ревера и с нервна усмивка канеше войниците да се черпят. Григорий предположи, че се старае да не разбият и разграбят и неговото заведение.

Колкото повече се приближаваха към центъра на града, толкова по-карнавална ставаше атмосферата. Макар да беше едва пладне, някои хора бяха съвсем пияни. Момичетата явно с радост целуваха всички с червени ленти и Григорий забеляза как един войник открито си играе с едрите гърди на усмихната жена на средна възраст. Някои момчета бяха облечени във войнишки униформи и ходеха важно по улиците с шапки и големи ботуши, видимо чувствайки се освободени.

По улицата се зададе лъскав Ролс Ройс и тълпата опита да го спре. Шофьорът даде газ, обаче някой отвори вратата и го измъкна навън. Хората се блъскаха и се тъпчеха в колата. Григорий забеляза граф Маклаков, един от директорите на завода на Путилов, да се изнизва от задната седалка. Спомни си колко очарован беше Маклаков от княгиня Беа, когато тя посети фабриката. Тълпата освиркваше и подиграваше графа, но не го нападна, докато той бързо се отдалечаваше, затулил уши с кожената си яка. Девет-десет човека се натъпкаха в автомобила му и някой подкара с игриво натискане на клаксона.

На следващия ъгъл неколцина тормозеха висок мъж с бомбе и износено палто, като на професионалист от средната класа. Войник го ръгна с дулото на пушката, бабичка го заплю, а младеж в работнически комбинезон го замери с нечистотии.

— Пуснете ме да мина! — рече мъжът, мъчейки се да прозвучи властно, но те само му се изсмяха. Григорий позна тънката фигура на Канин, началникът на леярския цех в Путиловия завод. Шапката на Канин падна и Григорий видя, че е започнал да оплешивява.

Проправи си път през малката тълпа.

— Всичко му е наред на човека! — викна той. — Той е инженер, работил съм с него.

Канин го позна.

— Благодаря, Григорий Сергеевич. Просто опитвам да стигна до дома на майка ми, да проверя добре ли е.

Григорий се обърна към тълпата.

— Пуснете го. Гарантирам за него.

Видя, че една жена носи макара червена лента, навярно открадната от някоя галантерия, и я помоли да му даде малко. Жената му отряза с ножица и Григорий върза лентата на левия ръкав на Канин. Хората завикаха одобрително.

— Сега ще сте в безопасност — каза Григорий.

Канин стисна ръката му и си тръгна, а хората го пропуснаха.

Групата на Григорий излезе на Невски проспект, широката търговска улица от Зимния дворец до Николаевската гара. Беше пълна с народ — хората пиеха направо от бутилките, ядяха, целуваха се и стреляха във въздуха. Ресторантите, които бяха останали отворени, имаха надписи „Безплатна храна за революционери!“ и „Яжте каквото искате, плащайте каквото можете!“ Много магазини бяха разбити и цялата улична настилка беше покрита с натрошени стъкла. Един от омразните трамваи — прекалено скъпи за работниците — беше преобърнат на средата на улицата, а в него се беше забил лек автомобил Рено .

Григорий чу пушечен изстрел, ала за миг не се замисли, понеже много се стреляше. Но до него Варя се олюля и падна. Григорий и Яков коленичиха от двете й страни. Варя беше в несвяст. Не без усилие обърнаха тежкото й тяло и начаса видяха, че вече никой не може да й помогне — куршум беше пронизал челото й и очите й гледаха невиждащо.

Григорий не си позволи да се натъжи нито сам за себе си, нито за вариния син Константин, неговия най-добър приятел. На бойното поле се беше научил първо да отвърне на удара, а да скърби по-късно. А тук бойно поле ли беше? Кой би пожелал да убие Варя? Раната обаче беше толкова точно прицелена, че Григорий не можеше да повярва, че Варя е жертва на заблуден куршум.