Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Откъде да знам, че е вярно? Не съм на мнение, че мога да напиша статията само на основата на лист хартия и твоите думи.

Гас очакваше тази изненада.

— Държавният секретар Дансинг лично ще потвърди достоверността на телеграмата пред шефа ти, стига разговорът да е поверителен.

— Така може.

Тя отново погледна листа.

— Това променя всичко. Можеш ли да си представиш реакцията на американския народ при прочитането му?

— Смятам, че ще ги направи по-склонни да се включат във войната и да се сражават с Германия.

— По-склонни? — попита тя. — Направо ще побеснеят! Уилсън ще трябва да обяви война.

Гас не каза нищо.

Миг по-късно Роза изтълкува мълчанието му.

— А, разбирам. Ето защо съобщаваш за телеграмата. Президентът иска да обяви война.

Беше съвършено права. Той се усмихна; наслаждаваше се на интелектуалното надиграване с умна жена.

— Не казвам такова нещо.

— Но тази телеграма така ще разяри американския народ, че той ще иска война. А Уилсън ще може да заяви, че не е отстъпил от предизборните си обещания — общественото мнение го е заставило да промени политиката си.

Даже беше прекалено умна за целите му. Той притеснено я попита:

— Няма да напишеш това в статията си, нали?

Тя се усмихна.

— О, не. Просто отказвам да приема каквото и да е за чиста монета. Знаеш, че някога бях анархист.

— А сега?

— Сега съм репортер. И има само един начин тази статия да бъде написана.

Той изпита облекчение.

Сервитьорът им донесе обяда — бланширана сьомга за нея, пържола и картофено пюре за него. Роза стана.

— Трябва да се връщам в редакцията.

Гас се сепна.

— Ами обядът ти?

— Ти сериозно ли говориш? — попита тя. — Не мога да ям. Не осъзнаваш ли какво направи?

Той смяташе, че разбира, но се обърна към нея:

— Кажи ми.

— Ти току-що вкара Америка във войната.

Гас кимна.

— Така е — каза той. — Отивай и го напиши.

— Хей — отвърна му тя. — Благодаря ти, че се спря на мен.

След миг излезе.

Тази зима в Петроград беше студена и гладна. Цял месец термометърът пред казармите на Първи картечен полк показваше минус петнадесет градуса. Хлебарите спряха да пекат баници, сладкиши, курабии и каквото и да е друго освен хляб, но брашното пак не достигаше. На вратата на кухните на казармата беше поставен караул, понеже твърде много войници опитваха да си изпросят или откраднат допълнителна храна.

В един ужасно студен ден в началото на март Григорий си взе гарнизонен отпуск и реши да види Владимир, който би трябвало да е с хазяйката, докато Катерина е на работа. Той нахлузи шинела и тръгна през заледените улици. На Невски проспект срещна погледа на едно просекинче, момиче на около девет години, застанало на ъгъла в арктическия вятър. Нещо в нея го смути и той се намръщи, докато я подминаваше. Миг по-късно осъзна какво го е смаяло. Тя го беше погледнала, за да го привлече като мъж. Той толкова се стресна, че спря. Как можеше да проституира на такава възраст? Обърна се с намерението да я попита, но тя си бе отишла.

Продължи нататък с объркан ум. Знаеше, разбира се, че съществуват мъже, които искат да блудстват с деца; научи го преди години, когато той и малкият Лев потърсиха помощ от един свещеник. Но по някакъв начин гледката на деветгодишното момиченце, което жалко изобразяваше подканящата усмивка, му причини голяма мъка. Дощя му се да плаче за страната си. „Ние превръщаме децата си в проститутки“, помисли си той; „може ли да се стигне до нещо по-лошо от това?“

Беше в мрачно настроение, когато стигна старата си квартира. Щом влезе в къщата, чу как Владимир реве. Качи се до стаята на Катерина и намери детето само — личицето му беше зачервено и разкривено от плач. Той го хвана и го залюля.

Стаята беше чиста и спретната и ухаеше на Катерина. Григорий идваше в повечето неделни дни. Имаха си установен ред — излизаха сутринта, връщаха се у дома и приготвяха обяд с храната, която Григорий беше успял да донесе от казармата. След това, докато Владимир спеше следобедния си сън, двамата се любеха. В неделните дни, когато имаше достатъчно за ядене, Григорий изживяваше истинско блаженство в тази стая.

Виковете на Владимир отслабнаха до неспирен недоволен хленч. С детето на ръце Григорий тръгна да търси хазяйката, която трябваше да го наглежда. Намери я да изстисква с пресата мокри чаршафи в перачницата — ниска пристройка на гърба на къщата. Тя беше около петдесетинагодишна жена със сива, вързана със забрадка коса. През 1914 година, когато Григорий отиде в армията, тя беше закръглена; сега вратът й бе измършавял, а гушата провисваше. Напоследък дори и хазяйките гладуваха.