Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Може би той не кара сърцето й да бие по-бързо.

Мод вдигна вежди и Фиц разбра, че е бил опасно прям.

— Момичетата от този тип искат романтика, нали? — припряно рече той. — Тя ще се омъжи за герой от войната, а не за библиотекар.

— Етел не е момиче от този тип или от какъвто и да е тип — доста хладно отговори Мод. — Тя е просто изключителна. За цял живот човек не може да срещне друга като нея.

Фиц извърна поглед. Знаеше, че това е вярно.

Питаше се какво ли е детето. Сигурно беше един от мърлявите малчугани, които играеха на пода в параклиса. Може би беше видял сина си днес следобед. Тази мисъл особено го развълнува. По някаква причина му се прииска да заплаче.

Колата минаваше през площад „Трафалгар“. Фиц каза на шофьора да спре.

— По-добре да се отбия в кабинета.

С куцукане влезе в старата сграда на Адмиралтейството и се качи по стълбите. Бюрото му се намираше в дипломатическия отдел, който се помещаваше в Стая 45. Младши лейтенант от флота Карвър, завършил Кеймбридж, дошъл да помага с дешифрирането на немските сигнали, му съобщи, че както обикновено следобед не са дошли много прихванати съобщения и няма нищо за него. Имаше обаче политически новини.

— Чухте ли? — попита Карвър. — Кралят е повикал Лойд Джордж.

Следващата сутрин Етел не спираше да си повтаря, че няма да се срещне с Фиц. Как посмя да й предложи подобно нещо? Повече от две години нямаше вест от него. А когато се видяха, дори не я попита за Лойд — собственото му дете! Фиц си беше все същият себичен несъобразителен измамник.

Ала главата й се завъртя. Фиц я гледаше с пронизващите си зелени очи и я разпитваше как живее. Накара я да почувства, че е важна за него — въпреки всички доказателства за противното. Вече не беше съвършен и подобен на божество, както по-рано — красивото му лице се загрозяваше от полузатвореното око, а и се прегърбваше, докато ходеше с бастуна. Но слабостта му само предизвика у Етел желанието да се грижи за него. Казваше си, че е глупачка. Фиц получаваше всички грижи, които можеха да се купят с пари. Нямаше да се среща с него.

В дванадесет на обяд Етел излезе от редакцията на Войнишка съпруга — две стаички над някаква печатница, които вестникът делеше с Независимата лейбъристка партия — и взе автобус. Тази сутрин Мод не беше в редакцията и това спести на Етел усилието да си съчинява извинения.

От Олдгейт до гара „Виктория“ се пътуваше дълго с автобуса и с метрото и Етел пристигна на срещата няколко минути след един. Чудеше се дали Фиц не е загубил търпение и не си е тръгнал, и от тази мисъл леко й призля. Но Фиц беше там, облечен в костюм от туид, като че ще пътува в провинцията. Етел веднага се почувства по-добре.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза Фиц с усмивка.

— Не знам защо го направих. Ти защо ме покани?

— Искам да ти покажа нещо — отговори Фиц и я взе под ръка.

Излязоха от гарата. На Етел й беше безразсъдно приятно да ходи под ръка с Фиц. Учудваше се на дързостта му. Той беше лесен за разпознаване. А ако се натъкнат на някого от приятелите му? Етел предположи, че ще се престорят, че не се забелязват. В обществото на Фиц не се очакваше от един мъж, женен от няколко години, да е верен на съпругата си.

Взеха автобуса за няколко спирки и слязоха в разгулното предградие Челси. Тук наемите бяха ниски и жителите бяха художници и писатели. Етел се питаше какво иска да й покаже Фиц. Тръгнаха по една улица с малки вили.

— Наблюдавала ли си дебати в парламента? — попита Фиц.

— Не, но би ми било приятно.

— Трябва да те покани някой депутат или пер. Да го уредя ли?

— Да!

Фиц явно се зарадва, че тя прие.

— Ще проверя кога има нещо интересно. Навярно би искала да видиш Лойд Джордж в действие.

— Да.

— Днес той съставя правителството си. Бих казал, че довечера ще целуне ръката на краля в качеството си на министър-председател.

Етел умислено оглеждаше наоколо. На места Челси изглеждаше като село, каквото е бил преди стотина години. По-старите сгради бяха ниски хижи или фермерски къщи, с просторни цветни и овощни градини. През декември нямаше кой знае колко зеленина, но и така кварталът беше с приятно провинциално излъчване.

— Политиката е странно нещо — каза Етел. — Искам Лойд Джордж да стане премиер от дете, още откакто почнах сама да чета вестника. А сега, когато това се случи, аз се страхувам.

— Защо?

— Защото той е най-войнствен сред старшите членове на правителството. Неговото назначение може да убие всяка възможност за мир. От друга страна…