Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Да, Фиц.

Той си тръгна. Радваше се, че се е наложил, ала в същото време го измъчваше неловкото усещане, че е постъпил нередно. Нямаше смисъл — посочи на Беа грешките й, тя прие упрека. Така трябваше да стоят нещата между един мъж и съпругата му. Но Фиц не се чувстваше толкова доволен, колкото би трябвало.

Когато се срещна с Мод и леля Хърм във фоайето, пропъди Беа от ума си. Наложи фуражката, погледна се в огледалото и бързо отмести очи. Напоследък се стараеше да не мисли много за вида си. Куршумът беше увредил мускулите от лявата страна на лицето му и клепачът му си остана отпуснат. Дребна работа, обаче суетата му никога нямаше да се възстанови. Повтаряше си, че трябва да е благодарен, задето зрението му не е засегнато. Синият Кадилак още беше във Франция, обаче Фиц беше успял да се сдобие с друг. Шофьорът му знаеше пътя — очевидно и друг път беше возил лейди Мод в Ийст енд. След половин час спряха пред евангелския параклис „Голгота“, мизерна малка сграда с ламаринен покрив. Сякаш беше пренесена тук от Абъроуен. Фиц се зачуди дали пасторът не е уелсец.

Бяха започнали с пиенето на чай и мястото беше пълно с млади жени и децата им. Миришеше по-зле от казарма и на Фиц му се наложи да се бори с изкушението да притисне кърпичка пред носа си.

Мод и леля Хърм незабавно се заловиха за работа. Мод приемаше жените една по една в кабинета в дъното, а леля Хърм ги въвеждаше. Фиц куцукаше от една маса на друга и питаше жените къде служат съпрузите им и как се справят, а дечурлигата се търкаляха по пода. Често младите жени започваха да хихикат и да не намират думи, когато Фиц ги заговаряше, но тези войнишки съпруги не се стъписваха така лесно. Те на свой ред го питаха в кой полк е служил и как е бил ранен.

Когато стигна до средата на помещението, съзря Етел.

Фиц беше забелязал, че в дъното на залата има два кабинета, единият от които на Мод, и разсеяно се беше запитал чий ли е другият. Случайно вдигна поглед, когато вратата се отвори и Етел пристъпи в залата.

Не я беше виждал от две години, ала тя не се беше променила много. Тъмните й къдрици се полюшваха, когато вървеше, а усмивката й беше като слънчев лъч. Роклята й беше стара и износена като дрехите на всички жени с изключение на Мод и леля Хърм, но Етел беше запазила стройната си фигура. Фиц не можеше да не си помисли за съблазнителното й тяло, което познаваше толкова добре. Тя го омагьосваше дори без да го поглежда. Като че не беше минало време, откакто се бяха търкаляли, смели и целували на леглото в апартамента Гардения .

Етел заговори единствения друг мъж в помещението — прегърбен, с тъмносив костюм от някаква груба материя. Човекът седеше на една маса и пишеше в сметководна книга. Въпреки дебелите му очила, Фиц забеляза с какво обожание гледа Етел. Тя му говореше спокойно и приветливо и Фиц се зачуди дали са женени.

Етел се обърна и срещна погледа на Фиц. Вдигна вежди и зяпна от изненада. Отстъпи малко и се удари в някакъв стол. Жената на стола я изгледа раздразнено. Етел беззвучно изрече „Извинете“, без да я погледне.

Фиц стана от мястото си — трудна работа със счупения му крак — и през цялото време я гледаше втренчено. Тя видимо се поколеба, несигурна дали да го доближи, или да избяга в безопасността на кабинета си. Той произнесе:

— Здравей, Етел.

Думите му не достигнаха до нея през шумната стая, но вероятно тя можеше да различи движението на устните му и да предположи какво й казва.

Взе решение и тръгна към него.

— Добър ден, лорд Фицхърбърт — каза тя и напевният й уелски акцент придаде мелодично звучене на изтърканата фраза. Тя протегна ръка и те се здрависаха. Кожата й беше загрубяла.

И той като нея се държеше официално.

— Как сте, госпожице Уилямс?

Тя си взе стол и седна. Докато се настаняваше на мястото си, Фиц забеляза колко умело Етел е поставила двама им наравно и без намек за близост.

— Видях Ви на възпоменателната служба в Отдиха, в Абъроуен. Много се натъжих — тя се задави. Сведе очи и пак подхвана. — Много се натъжих да Ви видя ранен. Надявам се, че се възстановявате.

— Бавно. — Фиц разбираше, че загрижеността й е искрена. Очевидно не го мразеше въпреки всичко, което се случи. Той се трогна.

— Как Ви раниха?

Фиц беше разказвал историята толкова често, че вече му беше додеяла.

— Беше първият ден на битката при Сома. Почти не участвах в сраженията. Прехвърлихме насипа, минахме нашите телени заграждения и тръгнахме през ничията земя. Следващото, което си спомням, е носилката и адските болки.