Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Обаче си прав — отговори Фиц. — Всъщност писмото оспорва позицията на Аскуит, особено след като приятелят на Лойд Джордж, Макс Айткен, разказа цялата история на пресата. Вече няма възможност за постигането на компромис. Борбата е до пълна победа, както би се изразил Лойд Джордж. Ако не постигне своето, ще трябва да подаде оставка от правителството. А ако успее, Аскуит ще си тръгне — и тогава ще се наложи да избираме нов премиер.

Мод и Гас се спогледаха. Тя знаеше, че неизказаната им мисъл е една и съща. Докато Аскуит е на Даунинг стрийт, мирната инициатива има някакъв шанс. Ако войнственият Лойд Джордж спечели битката, всичко ще бъде различно.

Проехтя гонгът за вечеря. Беше време гостите да се преоблекат. Пиенето на чай приключи. Мод се качи в стаята си.

Дрехите й бяха подготвени. Роклята й беше от купените в Париж за лондонския светски сезон през четиринадесета година. Оттогава не беше купувала много дрехи. Съблече роклята за чай и се наметна с копринен пеньоар. Още не искаше да звъни на прислужницата си. Разполагаше с няколко минути на спокойствие. Седна пред тоалетната масичка и се взря в лицето си в огледалото. Беше на двадесет и шест години и възрастта й личеше. Не беше красавица, но хората я смятаха за хубава. Военновременните лишения отнеха и малкото следи от момичешка мекота и ъгловатите черти на лицето й станаха по-изявени. Какво ли ще си помисли Валтер, щом я види — ако въобще се видят някога отново? Докосна гърдите си. Поне те бяха останали стегнати. Това ще му достави удоволствие. От мисълта за него зърната й щръкнаха. Питаше се дали има време да…

На вратата се почука и Мод гузно свали ръце.

— Кой е? — подвикна тя.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи Гас Дюър.

Мод се изправи, придърпа плътно пеньоара и каза с най-строгия си глас:

— Господин Дюър, моля, веднага напуснете!

— Не се тревожете — отговори той. — Налага се да Ви видя лично.

— Не мога да си представя по каква причина…

— Срещнах Валтер в Берлин.

Мод млъкна от изумление. Зяпна Гас. Откъде знаеше той за нея и Валтер?

— Даде ми писмо за Вас — каза Дюър, бръкна в джоба на туиденото сако и извади плик.

Мод го взе с трепереща ръка.

— Каза ми, че не е използвал Вашето или своето име от страх писмото да не бъде прочетено на границата, но всъщност никой не претърси багажа ми.

Мод смутено държеше писмото. Копнееше за вести от Валтер, а сега се боеше да не прочете нещо лошо. Може да си беше взел любовница и да я молеше да прояви разбиране. Или пък се беше оженил за някое германско момиче и я умолява да запази първата му женитба в тайна завинаги. Или, най-лошото, беше почнал бракоразводна процедура.

Гас рече:

— Каза ми, че не е използвал своето или Вашето име, в случай, че го прочетат на границата, но всъщност никой не ме провери.

Тя разкъса плика.

Прочете:

Най-любима моя,

В Германия и в сърцето ми царува зима. Не мога да опиша колко те обичам и колко много ми липсваш.

Очите й се напълниха със сълзи.

— О! О, господин Дюър, благодаря Ви, че донесохте това писмо.

Гас плахо пристъпи към нея.

— Няма нищо, няма нищо — рече той и я потупа по ръката.

Мод опита да прочете писмото, но не виждаше думите.

— Толкова съм щастлива — проплака тя.

Отпусна глава на рамото на Гас и той я прегърна.

— Всичко е наред.

Мод се предаде на чувствата си и заплака.

Фиц работеше в Адмиралтейството в Уайтхол. Не беше работата, която му се щеше. Отчаяно искаше да се върне при Уелските стрелци във Франция. Колкото и да мразеше мръсотията и неудобството на окопите, не му беше комфортно да е в безопасност в Лондон, докато други хора рискуваха живота си. Ужасяваше се, че могат да го помислят за страхливец. Лекарите обаче настояваха, че кракът му още не е достатъчно здрав и от армията не му позволяваха да се върне.

Понеже Фиц говореше немски, Смит-Къминг от Тайните служби — мъжът, който наричаше себе си „Си“ — го препоръча на военноморското разузнаване и временно го разпределиха в отдела „Стая 40“. Най-малко искаше чиновническа служба, но за негова изненада се оказа, че работата е много важна за войната. В първия ден на войната пощенският кораб Алърт излезе в Северно море, извади от дъното тежките немски телеграфни кабели и ги прекъсна всичките. С този хитър ход британците принудиха противника да използва радиото за повечето съобщения. Радиосигналите можеха да бъдат прихванати. Немците обаче не бяха глупави и кодираха всичките си съобщения. Тъкмо в „Стая 40“ британците се опитваха да разбият кодовете.