Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Фиц работеше с разни хора — някои доста странни, повечето не особено уставни — които се мъчеха да дешифрират прихванатите от подслушвателните станции по брега безсмислици. Фиц не се оправяше с ребусите на декодирането — той даже не се досещаше кой е убиецът в някое приключение на Шерлок Холмс — обаче можеше да превежда дешифрираното. А още по-важно беше, че бойният му опит позволяваше да отсее същественото.

Това не помагаше особено. Към края на 1916 година Западният фронт едва се беше изместил от положението в началото на годината независимо от изключителните усилия и на двете страни — безмилостната немска офанзива при Вердюн и още по-скъпата британска атака на Сома. Ако Съединените щати се включеха, те можеха да променят равновесието, но засега нямаше никакъв признак за нещо такова.

Командирите във всички армии издаваха заповедите си късно през нощта или в най-ранна утрин, тъй че Фиц започваше рано и работеше напрегнато до обяд. В срядата след ловното парти излезе от Адмиралтейството в дванадесет и половина и взе такси до дома. Изкачването по наклона от Уайтхол до Мейфеър, макар и кратко, беше твърде много за него.

Трите жени, с които живееше — Беа, Мод и леля Хърм — тъкмо сядаха да обядват. Подаде бастуна и униформената си фуражка на Граут и се присъедини към дамите. След казионната мебелировка на кабинета домът му доставяше удоволствие — богатото обзавеждане, безшумната прислуга, френският порцелан на снежнобялата покривка.

Попита Мод за политическите новости. Между Аскуит и Лойд Джордж се водеше битка. Вчера Аскуит драматично подаде оставка като премиер-министър. Фиц се притесняваше — не бе поклонник на либерала Аскуит, но ако новият човек бъде подведен от повърхностните приказки за мир?

— Кралят е приел Бонар Лоу — каза Мод. Андрю Бонар Лоу беше лидерът на консерваторите. Последният остатък от кралска власт в британската политика беше правото на монарха да назначава премиер-министъра — въпреки че одобреният кандидат все пак трябваше да спечели подкрепата на парламента.

— Какво се е случило? — попита Фиц.

Бонар Лоу е отказал да бъде министър-председател.

Фиц настръхна:

— Как е могъл да откаже на краля?

Фиц бе убеден, че човек — особено един консерватор — трябва да се подчинява на владетеля си.

— Смята, че трябва да бъде Лойд Джордж. Кралят обаче не иска Лойд Джордж.

Беа се намеси:

— Надявам се да не го иска. Човекът е кажи-речи социалист.

— Така е — съгласи се Фиц. — Но е по-нападателен от всички останали, взети заедно. Поне ще влее малко енергия във воденето на войната.

Мод каза:

— Боя се, че няма да се възползва докрай от всяка възможност за мир — каза Мод.

— Мир? — изрече Фиц. — Не смятам, че се налага да се тревожиш особено по този въпрос.

Опита се да не звучи разгорещено, но пораженските приказки за мир го караха да мисли за всичкия погубен живот — горкият млад лейтенант Карлтън-Смит, толкова много от Приятелите от Абъроуен, дори окаяният Оуен Бевин, разстрелян от наказателния взвод. Нима жертвата им щеше да се окаже безсмислена? Мисълта му се стори кощунствена. Той се застави да говори спокойно и продължи:

— Няма да има мир, докато някоя от страните не победи.

В очите на Мод проблесна гняв, но и тя се овладя.

— Можем да извлечем най-доброто от двата свята — енергично водене на войната от страна на Лойд Джордж като председател на Военния съвет и държавническо поведение от страна на един премиер като Артър Балфур, който може да договори мира, ако решим, че го искаме.

— Хм. — На Фиц никак не му се нравеше тази идея, но Мод умееше ща формулира нещата така, че да е трудно да не се съгласиш с нея. Фиц смени темата. — Какво ще правиш този следобед?

— Двете с леля Хърм ще ходим в Ийст енд. Домакинстваме на едно събиране на войнишки съпруги. Гощаваме ги с чай и кейк — платени от теб, Фиц, за което благодарим — и опитваме да им помогнем да решат проблемите си.

— Например?

Леля Хърм отговори:

— Обикновено търсят чисто жилище и надеждни грижи за децата си.

Фиц се поразвесели.

— Изненадваш ме, лельо. Едно време не одобряваше забежките на Мод в Ийст енд.

— Война е — отвърна наперено леля Хърм. — Трябва да правим всичко по силите си.

— Може да дойда с вас — импулсивно рече Фиц. — Ще е добре да видят, че графовете ги раняват също толкова лесно, колкото и докерите.

Мод се слиса, обаче отговори:

— Разбира се, разбира се, ако искаш.

Виждаше се, че не е много въодушевена. Несъмнено в нейния клуб се говореха левичарски глупости — избирателни права за жените и тем подобни. Мод обаче нямаше как да му откаже, понеже той плащаше за всичко.