Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Брат ми Ви е видял да падате.

Фиц си спомни своенравния ефрейтор Уилям Уилямс.

— Така ли? А с него какво е станало?

— С неговото отделение превзели един немски окоп, но когато им свършили мунициите, трябвало да се оттеглят.

По онова време Фиц се намираше в болница и пропусна всички рапорти.

— Получил ли е медал?

— Не. Полковникът му казал, че е трябвало да защитава позицията си до смърт. Били му отвърнал „Както вас ли?“ и го наказали.

Фиц не беше изненадан. Уилямс беше голяма беля.

— И какво правите тук? — попита той Етел.

— Работя със сестра Ви.

— Не ми е казала.

Етел спокойно отговори:

— Надали е допускала, че бихте проявили интерес към новините за бившите Ви слуги.

Фиц пренебрегна сарказма.

— С какво се занимавате?

— Аз съм управител и редактор на Войнишка съпруга . Уреждам печата и разпространението и редактирам страницата с писмата. И имам грижата за парите.

Той се впечатли. Голяма стъпка нагоре от работата й като икономка. Но тя открай време беше изключително способна организаторка.

— За моите пари, предполагам.

— Не мисля. Мод е внимателна. Тя знае, че нямате нищо против да плащате за чай и сладкиши и за лечението на децата на войниците. Но не би ползвала Вашите пари за антивоенна пропаганда.

Фиц продължи разговора само заради удоволствието да наблюдава лицето й.

— Това ли пишете във вестника? Антивоенна пропаганда?

— Ние обсъждаме публично онова, което вие споменавате само тайно — възможността за мир.

Права беше. Фиц знаеше, че високопоставени политици и от двете големи партии говорят за мир, и това го ядосваше. Но не искаше да се кара с Етел.

— Вашият герой Лойд Джордж настоява да се воюва по-упорито.

— Как мислите, ще стане ли министър-председател?

— Кралят не го иска, но той може и да е единственият кандидат, който да е в състояние да обедини парламента.

— Боя се, че може да проточи войната.

Мод излезе от кабинета си. Чаят приключваше — жените събираха чашите и чинийките и строяваха децата си. Фиц смаяно проследи леля Хърм, която носеше куп мръсни чинии. Как промени хората войната!

Още веднъж погледна Етел. Тя си оставаше най-привлекателната жена, която бе познавал. Поддаде се на един порив. Заговори й шепнешком:

— Искаш ли да се видим утре?

Тя изглеждаше смаяна.

— За какво? — попита го тихо тя.

— Да или не?

— Къде?

— Гара „Виктория“. Един часа. Входът към трети перон.

Преди да успее да отговори, дойде мъжът с дебелите очила и Етел го представи.

— Граф Фицхърбърт, позволете да Ви представя господин Бърни Лекуит, председател на организацията на Независимата работническа партия за Олдгейт.

Двамата се ръкуваха. Лекуит беше над двадесетгодишен. Фиц предположи, че слабото зрение не му е позволило да постъпи в армията.

— Съжалявам, че Ви виждам ранен, лорд Фицхърбърт — каза Лекуит с лондонски акцент.

— Бях един от хилядите и имам късмета да съм жив.

— От днешна гледна точка има ли нещо, което сме можели да направим иначе на Сома и което би изменило значително резултата?

Фиц се замисли. Дяволски добър въпрос.

Докато той подбираше думите си, Лекуит додаде:

— Нужни ли ни бяха повече хора и боеприпаси, както твърдят генералите? Или по-гъвкава тактика и по-добри съобщения, както казват политиците?

Фиц умислено отговори:

— Всичко това можеше да помогне, но честно казано, не смятам, че би ни донесло победа. Офанзивата беше обречена от самото начало. Обаче нямаше как да го знаем предварително. Трябваше да опитаме.

Лекуит кимна, като че този отговор потвърждаваше собственото му мнение.

— Оценявам Вашата откровеност — рече той, сякаш Фиц беше направил самопризнание.

Тръгнаха си от параклиса. Фиц помогна на леля Хърм и Мод да се настанят в колата, която ги очакваше, и влезе след тях. Шофьорът потегли.

Фиц установи, че му е трудно да диша. Беше преживял малък шок. Преди три години Етел броеше калъфките за възглавници в Тай Гуин. Сега управляваше и редактираше вестник, който макар и малък, беше смятан от министрите за трън в очите на правителството.

Каква беше връзката на Етел с изненадващо интелигентния Бърни Лекуит?

— Кой е този приятел Лекуит? — попита той Мод.

— Важен местен политик.

— Съпруг ли е на Уилямс?

Мод се разсмя.

— Не. Макар че според всички би трябвало да бъде. Той е умен човек, споделя нейните идеали и обича сина й. Не знам защо Етел не се омъжи за него още преди години.