Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Но не са. Виж резултатите от тези избори.

Преди месец в Еършър имаше частични избори заради смъртта на тамошния депутат. Срещу консерватора генерал-лейтенант Хънтър-Уестън, участник в битката при Сома, излезе преподобният Чалмърс, пацифист. Офицерът спечели смазваща победа със седем хиляди сто четиридесет и девет гласа срещу хиляда и триста.

— Заради вестниците е — безпомощно отговори Етел. — Какво може да направи нашето малко издание в полза на мира, изправено срещу пропагандата на кръвожадните вестници на Нортклиф?

Лорд Нортклиф, краен войнолюбец, беше собственик на Таймс и Дейли мейл .

— Не са само вестниците — рече Бърни. — Парите също.

Странно за човек, който никога не бе притежавал повече от няколко шилинга, Бърни обръщаше голямо внимание на правителствените финанси. Етел съзря възможността да го измъкне от мрачното му настроение и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Преди войната нашето правителство харчеше по около половин милион паунда на ден за всичко — армията, съдилищата и затворите, образованието, пенсиите, управлението на колониите, всичко.

— Толкова много! — Етел му се усмихна с привързаност. — Баща ми винаги знаеше тези статистики.

Бърни допи какаото и каза:

— Познай колко харчим сега.

— Двойно? Милион на ден? Звучи невъзможно.

— Дори не си близо до сумата. Войната струва по пет милиона паунда на ден. Това е десет пъти нормалната цена за управлението на страната.

Етел беше потресена.

— Откъде идват парите?

— Това е проблемът. Вземаме ги назаем.

— Но войната трае вече над две години. Трябва да сме заели… близо четири милиарда паунда!

— Нещо такова. Нормалните разходи за двадесет и пет години.

— Как въобще ще можем да ги върнем?

— Не можем. Правителство, което опита да въведе данъци, достатъчни да се изплати заемът, ще предизвика революция.

— И какво ще стане?

Ако загубим войната, нашите кредитори, основно американски, ще банкрутират. А ако спечелим, ще накараме германците да платят. Използват думата „репарации“.

— А германците как ще успеят?

— Ще гладуват. Но никой не го е грижа какво става с губещите. Все едно. Немците постъпиха така с французите през седемдесет и първа година. — Бърни стана и остави чашата си в кухненската мивка. — Следователно сама разбираш защо не можем да сключим мир с Германия. Няма да има кой да плати сметката.

Етел беше поразена.

— И затова трябва да продължаваме да пращаме момчетата на смърт в окопите. Защото не можем да платим сметката. Бедният Били. В какъв порочен свят живеем.

— Но ние ще го променим.

„Надявам се“, Рече си Етел. Бърни вярваше, че за това е нужна революция. Тя беше чела за Френската революция и знаеше, че подобни събития невинаги завършваха така, както хората възнамеряваха. Все пак, тя беше решена Лойд да живее по-добре.

Поседяха мълчаливо известно време, после Бърни стана. Тръгна към вратата, като че се канеше да си отиде, после размисли.

— Снощният лектор беше интересен.

— Аха.

— И умен.

— Да, умен беше.

Бърни отново седна.

— Етел… преди две години ти ми каза, че искаш приятелство, не любовна връзка.

— Много ми беше мъчно, че наранявам чувствата ти.

— Не съжалявай. Нашето приятелство е най-хубавото нещо, което някога съм преживявал.

— И на мен ми харесва.

— Ти ми каза, че скоро ще забравя всичките тези работи с любовта и гукането и ще сме просто приятели. Но сгреши. — Той се приведе в стола си. — Когато те опознах по-добре, само те обикнах още повече.

Етел виждаше копнежа в очите му и горчиво съжаляваше, че не може да отговори на чувствата му.

— И аз много те обичам. Но не по този начин.

— Какъв е смисълът да сме сами? Харесваме се. Толкова добре се съчетаваме! Имаме общи идеали, общи цели в живота, сходни възгледи — просто сме един за друг.

— Бракът не е само това.

— Знам. И копнея да те взема в прегръдките си. — Той понечи да се пресегне и да я докосне, но Етел кръстоса крака и се завъртя настрани. Бърни дръпна ръка и по обичайно приветливото му лице премина горчива усмивка. — Не съм най-големият хубавец, когото познаваш. Обаче вярвам, че никой не те е обичал като мен.

„Има право“, тъжно помисли Етел. Много мъже я харесваха и един я съблазни, но никой не показа търпеливата отдаденост на Бърни. Омъжеше ли се за него, беше сигурна, че това ще продължи вечно. А някъде в душата си тя желаеше това.

Бърни долови колебанието й и продължи.