Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Бърни с усмивка вдигна поглед от вестника. Харесваше Милдред. Всички я харесваха.

— Революцията се отлага за малко.

Милдред сипа листенцата чай в чайника.

— Някакви вести от Били?

— Не и напоследък — отговори Етел. — А ти?

— Нищо от няколко седмици.

Етел взимаше пощата от пода на антрето всяка сутрин и затова знаеше, че Милдред често получава писма от Били. Предполагаше, че това са любовни писма — защо иначе някое момче би писало на наемателката на сестра си? Милдред очевидно отговаряше на чувствата му — редовно се интересуваше има ли новини от него и преднамерено небрежният тон не можеше да прикрие тревожността й.

Етел харесваше Милдред, ала се чудеше дали осемнадесетгодишният Били е в състояние да вземе двадесет и три годишна жена с две деца. Вярно, че той открай време беше изключително зрял и отговорен. Пък и можеше да остарее с още няколко години до края на войната. Както и да е. Единственото, което Етел искаше, бе той да се върне у дома жив. След това нищо друго нямаше особено значение.

— Името му не е в списъка на загиналите в днешния вестник, слава Богу — каза тя.

— Питам се ще получи ли отпуск.

— Замина едва преди пет месеца.

Милдред остави чайника.

— Етел, може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Мисля да започна да работя за себе си. Като шивачка искам да кажа.

Етел се изненада. Сега Милдред беше надзорничка при Мани Литов и заплатата й беше по-добра.

Милдред уточни:

— Имам приятел, който може да ми намери работа, да украсявам шапки. Да пришивам воалетките, панделките, перата и мънистата. Квалифицирана работа, носи много по-добри пари от шиенето на униформи.

— Звучи чудесно.

— Само дето поне в началото ще трябва да работя вкъщи. А в по-дългосрочен план ми се ще да наема и други момичета да работят за мен, да направя свое ателие.

— Наистина гледаш напред!

— Трябва, нали така? Когато войната свърши, униформи няма да са нужни.

— Вярно.

— Значи няма да имаш нищо против горният етаж да ми е работилница за кратко, нали?

— Разбира се, че не. Успех!

— Мерси! — Импулсивно целуна Етел по бузата, взе си чайника и излезе.

Лойд взе да се прозява и да търка очи. Етел го взе и го сложи да спи в предната стая. Погледа го с обич минута-две, докато се унесе. Както винаги, сърцето й се сви от неговата безпомощност. „Светът ще е по-добър, когато пораснеш, Лойд“, тихо обеща тя. „Ние ще се погрижим за това.“

Когато се върна в кухнята, опита да извади Бърни от особеното му настроение.

— Би трябвало да има повече детски книжки.

Бърни кимна.

— Искам всяка библиотека да има отдел за детски книги — отговори той, без да вдига поглед от вестника.

— Ако вие, библиотекарите, направите това, може би издателите ще се окуражат да отпечатват повече за деца.

— На това се надявам.

Етел добави още въглища в печката и наля какао за двамата. Не беше присъщо на Бърни да е така затворен. Обикновено Етел се наслаждаваше на уютните им вечери. И двамата бяха аутсайдери — уелското момиче и евреинът. Не че Лондон страдаше от недостиг на уелсци и евреи. Каквато и да беше причината, през двете години откакто живееше тук, Бърни й беше станал близък приятел, наред с Милдред и Мод.

Имаше представа какво му се върти в главата. Снощи един умен млад оратор от Фабианското общество говори пред местните лейбъристи по темата за „следвоенния социализъм“. Етел влезе в спор с него и младежът беше видимо очарован. След събранието пофлиртува с нея, макар всички да знаеха, че е женен, а пък тя се наслаждаваше на вниманието, без ни най-малко да го приема на сериозно. Ала може би Бърни ревнуваше.

Реши да го остави да мълчи, щом така иска. Седна на кухненската маса и отвори голям плик, пълен с писма на фронтоваци. Читателките на Войнишка съпруга пращаха писмата на мъжете си до вестника, който плащаше по шилинг за всяко публикувано. Тези писма даваха по-достоверна картина на живота на фронта от всичко, което излизаше в официозните издания. Повечето от Войнишка съпруга списваше Мод, обаче писмата бяха идея на Етел и тя редактираше тази страница, която се превърна в най-популярната им рубрика.

Етел беше получила предложение за по-добре платен пост — организатор на Националния профсъюз на текстилните работници на пълно работно време — обаче отказа. Предпочиташе да остане с Мод и да продължи техните кампании.

Прочете половин дузина писма, после въздъхна и погледна Бърни.

— Ще си речеш, че хората биха се обърнали против войната — каза тя.