Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Всички са замесени. Немците са платили на Щюрмер да доведе селяните до глад. Царят телефонира на братовчеда си кайзер Вилхелм и му казва къде ще се разположат нашите войски. Распутин иска да се предадем. Пък царицата и придворната й дама Анна Вирубова спят с него, и двете заедно.

Григорий беше чувал повечето от тези слухове. Не вярваше, че дворът е прогермански настроен. Просто бяха глупави и некадърни. Но много войници вярваха на такива приказки. Същото важеше и за цивилните, доколкото можеше да съди по Катерина. Болшевиките имаха задачата да обяснят истинските причини Русия да губи войната и да гладува до смърт.

Но не тази вечер. Владимир се прозя и Григорий стана и почна да го люлее, докато крачеше напред-назад из стаята, а Катерина говореше. Разказа за живота във фабриката, за останалите наематели в къщата и за други познати. Капитан Пински вече бил лейтенант от тайната полиция и преследвал опасните либерали и демократи. По улиците имало хиляди сирачета, които се прехранвали с кражби и проституция или умирали от глад и студ. Най-близкият приятел на Григорий от фабриката на Путилов, Константин, сега бил член на Петроградския болшевишки комитет. Семейство Вялови били единствените хора, които богатеели — независимо от оскъдицата, винаги можели да ти продадат водка, хайвер, цигари и шоколад. Григорий гледаше широките й пълни устни. С радост наблюдаваше как говори. Имаше решителна брадичка и дръзки сини очи, ала за него винаги си изглеждаше уязвима.

Владимир заспа, унесен от люшкането на Григорий и гласа на Катерина. Григорий внимателно го остави в легълцето, което тя беше стъкмила в ъгъла. Представляваше просто чувал, пълен с парцали и покрит с одеялце, но момченцето уютно се сви на кравай и захапа палеца си.

Църковен часовник удари девет и Катерина попита:

— Кога трябва да се връщаш?

— В десет. По-добре да тръгвам.

— Още не. — Тя обгърна врата му с ръце и го целуна. Той затвори очи за секунда и вдъхна аромата на кожата й. И се отдръпна.

— Това не е правилно.

— Не ставай глупав.

— Обичаш Лев.

Тя го погледна в очите.

— Бях селско момиче, на двадесет години, току-що дошла в града. Харесвах хубавите костюми на Лев, цигарите и водката му, сърдечността му. Беше чаровен, хубав и забавен. Сега съм на двадесет и три и имам дете — къде е Лев?

Григорий сви рамене.

— Не знаем.

— Ти обаче си тук. — Тя го погали по бузата. Той знаеше, че трябва да я отблъсне, ала не можеше. — Плащаш наема, носиш храна на детето. Мислиш ли, че не знам каква глупачка съм била да обичам Лев, а не теб? Не виждаш ли, че поумнях? Не разбираш ли, че се научих да те обичам?

Григорий я гледаше и не можеше да повярва на думите й.

Тя отвърна на погледа му с искрените си сини очи и каза.

— Така е. Обичам те.

Той простена, затвори очи, прегърна я и се предаде.

Етел Уилямс тревожно изучаваше списъка на жертвите, поместен във вестника. Имаше неколцина на име Уилямс, но не и ефрейтор Уилям Уилямс от Уелските стрелци. С безмълвна благодарствена молитва тя сгъна вестника, подаде го на Бърни Лекуит и се зае да вари какао.

Не можеше да е сигурна, че Били е жив. Може да беше убит през последните няколко дни или през последните няколко часа. Преследваше я споменът за деня, когато в Абъроуен се получиха телеграмите — изкривените от страх и мъка лица на жените, лица, които вечно щяха да носят жестоките белези от научените този ден вести. Етел се срамуваше от себе си, задето е щастлива, че Били не е сред загиналите.

Телеграмите продължаваха да пристигат в Абъроуен. Битката при Сома не завърши през онзи първи ден. През юли, август, септември и октомври британската армия хвърляше младите войници през ничията земя, за да паднат, покосени от немските картечници. Вестниците отново и отново тръбяха за победи, обаче телеграмите разказваха друга история.

Както през повечето вечери, Бърни седеше в кухнята на Етел. Малкият Лойд харесваше „чичо“ Бърни. Обикновено сядаше на коленете му, а Бърни му четеше на глас от вестника. Детето надали разбираше какво означават думите, но явно му беше приятно. Тази вечер обаче по някаква причина Бърни беше напрегнат и не обръщаше внимание на Лойд.

Милдред слезе с един чайник.

— Заеми ни лъжица чай, Ет — помоли тя.

— Вземи си, знаеш къде е. Не искаш ли чаша какао вместо чай?

— Не, благодаря. От какаото пърдя. Здрасти, Бърни, как е революцията?