Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Всеки войник получи дажба ром. Фиц също пи. Въпреки че сгря стомаха му, ромът като че го напрегна повече. Часът на нападението беше седем и половина. Когато мина седем, хората притихнаха.

В седем и двадесет британските оръдия млъкнаха.

— Не! — каза Фиц високо. — Не още! Твърде рано е!

Никой не го слушаше, разбира се. Ала той бе ужасен. Прекратяването на стрелбата щеше да подскаже на немците, че нападението ще почне всеки момент. Те щяха да се изсипят от укритията, да измъкнат картечниците и да заемат позиции. „Нашите артилеристи дават на противника чисти десет минути да се подготви“, рече си Фиц. Трябваше да продължат да стрелят до последния възможен миг, седем и двадесет и девет минути и петдесет и девет секунди.

Но вече нищо не можеше да се направи по въпроса.

Фиц мрачно се питаше колко ли мъже ще загинат заради това недомислие.

Сержантите излаяха команди и войниците около Фиц се покатериха по ескаладните стълби и прехвърлиха насипа. Строиха се от вътрешната страна на британските телени заграждения. Намираха се на около четвърт миля от немската линия, но още никой не ги обстрелваше. За изненада на Фиц сержантите изреваха.

— Равнис! Равнение надясно!

Войниците взеха да се равняват като на парад, внимателно нагаждаха разстоянието помежду си и накрая се наредиха като кегли за боулинг. Разумът подсказваше на Фиц, че това е лудост. Така само се даваше на немците повече време за подготовка.

В седем и тридесет се чу свирката, всички сигналисти спуснаха флагчетата и първата редица войници тръгна напред.

Не тичаха бързо, понеже снаряжението им тежеше — допълнителни муниции, непромокаем чаршаф, храна и вода и по две милсови бомби на човек, тоест ръчни гранати с тегло два паунда всяка. Войниците подтичваха, газеха рововете от снарядите и минаваха през отворите в своите телени заграждения. Както им беше наредено, те разгърнаха строя и продължиха рамо до рамо през ничията земя.

Когато стигнаха средата, немските картечници откриха огън. Фиц видя как хората почват да падат секунда преди до слуха му да достигне познатото тракане. Падна един, после дузина, после двадесет, после още.

— Боже мой — промълви Фиц. Войниците падаха — още петдесет, още сто. Той втрещен наблюдаваше клането. Някои от ранените вдигаха ръце, други викаха или се гърчеха; трети пък просто се свличаха на земята като изпуснати мешки.

Това беше по-лошо от мрачните предсказания на Гуин Евънс, по-лошо от най-ужасните страхове на Фиц.

Преди да стигнат немските телени заграждения, повечето войници паднаха.

Отново се чу свирката и тръгна втората редица.

Редникът Робин Мортимър беше ядосан:

— Шибана глупост — каза той, когато чу тракането на картечниците. — Трябваше да тръгнем по тъмно. Не можеш да пресечеш ничията земя посред бял ден, мама му стара. Дори не пускат димна завеса. Шибано самоубийство.

Войниците в сборния окоп бяха уплашени. Били се притесни от отпадането на духа на Абъроуенци. При прехода от квартирите до фронтовата линия преживяха първата си артилерийска атака. Не ги удари пряко попадение, но хората пред и след тях бяха направо смлени. Почти толкова лошо — минаха покрай няколко прясно изкопани ями, всяка дълбока точно шест стъпки, и се досетиха, че това са общи гробове, готови да приемат мъртвите от деня.

— Вятърът не е като за димки — спокойно обясни Пророка Джоунс. — Затова никой не използва и газ.

— Шибана луда работа — измърмори Мортимър.

Джордж Бароу каза приповдигнато:

— Големците знаят най-добре. Възпитани са да управляват. Викам да оставим на тях тия работи.

Томи Грифитс не можеше да подмине подобни приказки.

— Как може да вярваш в това, като са те пратили в изправителен дом?

— Хора като мен трябва да ги затварят — заинати се Джордж. — Иначе всички ще крадат. Може и мен да оберат!

Всички освен навъсения Мортимър се засмяха.

Майор Фицхърбърт се появи отново, с мрачно изражение и дамаджана ром. Лейтенантът им сипа дажбите в протегнатите тенекиени канчета от столовата. Били изпи своята без наслаждение. Огнената течност въодушеви мъжете, но не за дълго.

Били се бе чувствал така само първия си ден в мината, когато Прайс го остави сам и лампата му угасна. Тогава му бе помогнало видение. За съжаление Иисус се явяваше на момчета с трескаво въображение, а не на млади, прозаично мислещи мъже. Днес Били беше сам.

Върховното изпитание почти го беше застигнало. Може би оставаха минути. Щеше ли да запази хладнокръвие? Ако не издържеше — ако се свиеше на кълбо на земята и затвореше очи, или избухнеше в сълзи, или избягаше — щеше да се срамува до края на живота си. „По-скоро бих умрял“, помисли си той, „но ще се усещам ли така, когато стрелбата започне?“