Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Фиц правеше всичко по силите си да не позволява пораженческите приказки, ала не можеше да не се запита дали бригадният генерал не отиде твърде далеч в другата посока. Нито една армия никога не беше провеждала толкова мащабна офанзива и никой не можеше да бъде сигурен в изхода. Седемдневният артилерийски обстрел не унищожи противниковите заграждения: германците продължаваха да отговарят на огъня, както саркастично изтъкна онзи неизвестен войник. Всъщност и Фиц беше подчертал същото в един свой доклад. В резултат полковник Хърви го попита да не би да е уплашен.

Фиц се тревожеше. Когато онези в генералния щаб си затваряха очите за лошите новини, войниците гинеха.

Сякаш в потвърждение на това, на пътя зад камионетката избухна снаряд. Фиц се обърна и видя как чарковете на подобна на неговата камионетка политат във въздуха. Следващият я автомобил свърна в канавката и беше ударен от трети камион. Настана касапница, но шофьорът на камионетката на Фиц уставно не спря да помогне. Ранените трябваше да се оставят на санитарите.

В полето от двете страни на пътя заваляха снаряди. Немците се целеха в подстъпите към фронтовата линия, а не в самата нея. Трябва да бяха разбрали, че голямото настъпление започва — подобно мащабно придвижване на хора надали можеше да остане скрито от разузнаването — и със смъртоносна точност избиваха войниците, които още не бяха стигнали до окопите. Фиц потисна паниката, ала страхът му остана. Рота Б можеше и да не се добере до бойното поле.

Фиц стигна до сборния пункт без други инциденти. Тук вече имаше няколко хиляди човека. Подпираха се на пушките си и тихо разговаряха. Фиц дочу, че някои групи вече са почти унищожени от артилерията. Той чакаше и мрачно се питаше дали неговата рота още съществува. Но за негово облекчение Приятелите от Абъроуен пристигнаха невредими и се строиха. Фиц ги поведе за последните няколкостотин ярда до сборния окоп на фронтовата линия.

Тук им оставаше само да чакат началото на нападението. В окопа имаше вода и гетрите на Фиц скоро подгизнаха. Вече не се позволяваше пеене — можеше да се чуе от позициите на противника. И пушенето беше забранено. Някои от хората се молеха. Един висок войник извади военната си книжка и взе да попълва страницата за завещанието под тесния лъч светлина от фенерчето на сержант Илайджа Джоунс. Пишеше с лявата ръка и Фиц го позна — Морисън, лакей в Тай Гуин и подавач в отбора по крикет. Съмна рано — току-що беше отминал Еньовден. С появата на светлината някои от войниците извадиха снимки, съзерцаваха ги или ги целуваха. Изглеждаше сантиментално и Фиц не бързаше да последва примера им, обаче след малко го стори. Фотографията бе на сина му Джордж, когото наричаха Бой. Вече беше на годинка и половина, но портретът бе направен на първия му рожден ден. Беа сигурно го беше завела във фотографско студио, понеже зад детето имаше безвкусна драперия с изображение на цветна полянка. Не приличаше много на момченце с бялата рокличка и шапчица; но беше здрав и щеше да наследи титлата, ако Фиц загине днес.

Фиц предполагаше, че сега детето и Беа са в Лондон. Беше юли и светският сезон продължаваше, макар и не много пищно — как иначе дебютантките биха се запознали с подходящите съпрузи?

Стана по-светло и слънцето се показа. Стоманените каски на Приятелите от Абъроуен лъщяха, а щиковете им отразяваха новия ден. Повечето от хората не бяха влизали в сражение. Какво ли бойно кръщение им предстоеше? Победа или загуба?

С изгрева британците започнаха страховит бараж. Артилеристите правеха всичко по силите си. Може би това последно усилие щеше най-сетне да разруши немските позиции. Навярно за това се молеше генерал Хейг.

Абъроуенци не бяха в първата вълна, но Фиц излезе напред да огледа бойното поле и повери Рота Б на лейтенантите. Проправи си път през чакащите войници към първия окоп, изправи се на мястото за стрелба и погледна през отвора между натрупаните чували с пясък.

Лъчите на слънцето разпръснаха утринната мъглица. Тъмният дим от взривените снаряди се открояваше на синьото небе. Фиц установи, че предстои красив френски летен ден.

— Хубаво време за изтребване на немци — каза той, без да се обръща към някого.

Остана напред, докато часът на нападението приближаваше. Искаше да види какво ще стане с първата вълна. Сигурно можеше да научи още някои уроци. Макар да беше офицер във Франция от близо две години, днес Фиц за пръв път щеше да поведе хора в бой и повече се боеше от това, отколкото от смъртта.