Фиц знаеше, че по време на артилерийската подготовка Четвърта армия е взела в плен точно дванадесет немци. Всичките бяха разпитани, но — направо вбесяващо — сведенията им се изключваха взаимно. Някои твърдяха, че укритията им били унищожени, а според други немците си седели здрави и читави под земята, докато британците хабели мунициите си над главите им.
Британците бяха толкова несигурни от ефекта на обстрела си, че Хейг отложи атаката, първоначално предвидена за двадесет и девети юни. Времето обаче продължи да е лошо.
— Трябва да бъде отменена — заяви капитан Евънс на закуската сутринта на тридесети юни.
— Малко вероятно — изкоментира Фиц.
— Не се атакува, докато не е потвърдено, че отбранителните съоръжения на неприятеля не са разрушени — каза Евънс. — Това е аксиома в обсадното дело.
Фиц знаеше, че този принцип е бил възприет в началото на планирането, но впоследствие е бил изоставен.
— Бъдете реалист — обърна се той към Евънс. — Подготвяме това настъпление шест месеца. Това е най-важният ни ход за 1916 година. Всичките ни усилия бяха хвърлени в тази насока. Как да я отменим? Хейг ще трябва да се оттегли. Това може дори да свали от власт правителството на Аскуит.
Евънс изглеждаше ядосан от последната забележка. Страните му почервеняха и гласът му се извиси:
— По-добре правителството да падне, отколкото ние да изпратим хората си срещу окопаните картечници.
Фиц поклати глава.
— Погледнете милионите тонове припаси, които превозихме с корабите, шосетата и железопътните линии, които построихме, за да ги докараме дотук, стотиците хиляди бойци, които обучихме, въоръжихме и доведохме от всички краища на империята. Какво ще правим? У дома ли ще ги върнем?
След дълго мълчание Евънс отговори:
— Прав сте, господин майор, разбира се.
Думите му бяха помирителни, ала тонът му беше на едва потисната ярост.
— Няма да ги върнем у дома — продължи той през зъби. — Ще ги погребем тук.
По пладне дъждът спря и слънцето се показа. Малко по-късно по телеграфа дойде и потвърждението: нападаме утре.
Седемнадесета глава
1 юли 1916 година
Валтер фон Улрих беше в ада.
Британската бомбардировка продължаваше вече седем дни и нощи. Всеки мъж в немските окопи сякаш беше остарял с десет години за една седмица. Стояха сгушени в укритията си, дълбоко в земята зад окопите, но шумът оставаше оглушителен, а земята под тях се тресеше неспирно. И най-лошото, знаеха, че прякото попадение на снаряд от най-големия калибър може да унищожи и най-добре укрепената землянка.
Спреше ли за няколко часа, те се изкатерваха в окопите, готови да отблъснат очакваната от всички мащабна атака. Щом се успокояха, че британците още не идват, оглеждаха щетите. Намираха засипани окопи, затрупан под камара пръст вход за укритие, а в един печален следобед се натъкнаха на срутена лавка, пълна с натрошени съдове, протекли тенекии с конфитюр и течен сапун. Уморено изтребваха земята, укрепяваха подпорните стени с нови талпи и заръчваха нови провизии.
Поръчаното не пристигаше. До фронтовата линия идваха много малко неща. Заради бомбардировката всички подстъпи бяха опасни. Войниците бяха гладни и жадни. Неведнъж Валтер с благодарност беше пил дъждовна вода от някой изровен от снаряд кратер.
Войниците не можеха да остават в укритията между бомбардировките. Трябваше да са в окопите и да чакат британците. Часовите бдяха непрестанно. Останалите седяха във входовете на укритията или недалеч от тях, готови или да се завлекат надолу по стълбите, за да се спасят, когато големите оръдия открият огън, или да се втурнат към насипа и да отбраняват позициите в случай на нападение. Всеки път трябваше да свалят долу картечниците, после да ги изваждат и да ги връщат по гнездата им.
Между баражите британците нападаха с окопни минохвъргачки. Макар изстреляните от тях бомби да излитаха с малко шум, те бяха достатъчно мощни да нацепят дървената облицовка на окопите. Те обаче идеха през ничията земя в ниска дъга и беше възможно човек да ги забележи и да се скрие. Веднъж Валтер успя да се измъкне от една и да остане невредим, обаче бомбата напълни вечерята му с пръст и той се принуди да изхвърли цяла купа хубава яхния със свинско. Това се оказа последната получена от него топла храна. Той си рече, че ако му попадне сега, би я изял с все пръстта.
Снарядите не бяха всичко. Секторът на Валтер бе станал цел и на газова атака. Войниците имаха газови маски, но дъната на окопите изобилстваха от трупове на мишки, плъхове и други дребни гадини, убити от хлора. Цевите на пушките бяха станали зеленикаво-черни.
Читать дальше