Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Според мен ние ще действаме твърде бързо за това прехвърляне.

— Нима, сър? — хладно попита Евънс, като отново успя да не прояви неуважение. — Ако минем през първата линия на немската бодлива тел все пак ще ни остане да си пробиваме път и през втората и през третата.

Евънс почваше да дразни Фиц. Такива приказки се отразяваха зле на бойния дух. Той каза:

— Бодливата тел ще бъде унищожена от нашата артилерия.

— От опит знам, че артилерията не е твърде ефикасна срещу бодливата тел. Шрапнелният снаряд разпръсва стоманени осколки надолу и напред…

— Знам какво е шрапнел, благодаря.

— … така че трябва да се взриви само на няколко ярда над и пред целта, иначе не върши работа — продължи Евънс, без да му обръща внимание. — Нашите оръдия просто не са толкова точни. А фугасните снаряди се взривяват при удар в земята, така че дори прякото попадение понякога само вдига бодливата тел във въздуха и тя пада отново, без всъщност да е унищожена.

— Вие подценявате самите мащаби на нашия бараж — раздразнението на Фиц от думите на Евънс се обостряше от натрапчивото подозрение, че капитанът може би е прав. А още по-лошото беше че това подозрение засилваше нервността на Фиц. — След обстрела няма да остане нищо. Германските окопи ще бъдат напълно унищожени.

— Дано сте прав. Ако се приберат в укритията си по време на баража и излязат после с картечниците, направо ще покосят нашите момчета.

— Вие явно не разбирате — ядоса се Фиц. — Никога досега в историята на военното дело не е правена толкова интензивна бомбардировка. Имаме по едно оръдие на всеки двадесет ярда от фронтовата линия. Планираме да изстреляме над един милион снаряда! Нищо няма да оцелее.

— Е, поне за едно сме съгласни. Както казахте, това не е било правено досега, така че никой от нас не може да знае със сигурност как ще се получи — заключи капитанът.

Лейди Мод се яви пред мировия съдия в Олдгейт с голяма червена шапка с панделки и щраусови пера и беше глобена с една гвинея за нарушаване на обществения ред.

— Надявам се премиерът Аскуит да забележи — каза тя на Етел на излизане от съда.

Етел не беше оптимистично настроена.

— Това ще продължи, докато жените не разполагат с властта чрез гласуване да свалят правителството — рече тя раздразнено. Суфражетките планираха да превърнат правото на глас на жените в големия въпрос на общите избори през 1915 година, обаче военновременният парламент отложи изборите. — Може да се наложи да чакаме до края на войната.

— Не непременно — отвърна Мод. Поспряха на стълбището на съда, за да позират пред един фотограф, после се отправиха към редакцията на Войнишка съпруга. — Аскуит се бори да удържи коалицията между либералите и консерваторите. Ако тя се разпадне, ще се наложи провеждането на избори. И това ни дава възможност.

Етел се изненада. Досега мислеше, че въпросът с избирателните права на жените е затихващ.

— Защо?

— Правителството има проблем. При сегашната избирателна система военнослужещите не могат да гласуват, понеже не са глави на семейства. Това нямаше особено значение преди войната, когато в армията имаше само сто хиляди души. Днес обаче армията е над един милион. Правителството няма да посмее да проведе избори, в които те да не участват — тези хора умират за страната си. Ще има бунт.

— И ако реформират системата, как ще могат да оставят жените без избирателно право?

— Тъкмо сега безгръбначният Аскуит търси начин да направи това.

— Но не може! Жените са част от войната, също като мъжете: изработват боеприпаси, грижат се за ранените войници във Франция, занимават се с толкова професии, които по-рано бяха само за мъже.

— Аскуит се надява да се изниже някак, без да води този спор.

— Значи ние трябва да се погрижим той да остане разочарован.

— Именно — отвърна Мод с усмивка. — Мисля, че това е нашата следваща кампания.

— Записах се, за да се измъкна от Борстал — каза Джордж Бароу, докато се подпираше на перилата на парахода от Саутхемптън. Борстал се наричаха затворите за малолетни престъпници. — Прибраха ме на шестнайсет за взлом и ми друснаха три години. След една ми писна да правя свирки на надзирателя и казах, че искам да се пиша доброволец. Той ме натири в наборния пункт и това беше.

Били го погледна. Момчето имаше крив нос, смачкано ухо и белег на челото. Приличаше на бивш боксьор.

— На колко си сега? — попита го той.

— Седемнайсет.