Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Когато Томи задиша равномерно, Били се измъкна от завивките.

— Къде отиваш? — попита Томи, явно не съвсем заспал.

— Тоалетна — прошепна Били. — Всичката тази бира.

Томи изсумтя и се обърна на другата страна.

Били, само по бельо, се прокрадна по стълбите. На площадката имаше три врати. Били се поколеба. Ами ако не беше разбрал Милдред правилно? Тя можеше да извика при вида му. Колко смущаващо.

„Не“, рече си Били; „тя не е от жените, които викат.“

Отвори първата врата. Откъм улицата проникваше слаба светлина и той различи тясно легло, а на възглавницата — русите главици на двете момиченца. Тихо затвори. Почувства се като крадец.

Опита следващата врата. В стаята гореше свещ и на Били му трябваше малко време да се нагоди към трепкащата светлина. Видя по-голямо легло и една глава на възглавницата. Лицето на Милдред беше обърнато към него, но той не виждаше дали спи. Изчака я да възнегодува, обаче тя не каза нищо.

Били влезе и затвори зад гърба си. Прошепна колебливо:

— Милдред?

— Крайно време, Били. Бързо идвай в леглото.

Той влезе между завивките и я прегърна. Тя не носеше нощница, както бе очаквал. С трепетно вълнение осъзна, че е гола. Внезапно се притесни.

— Аз никога…

— Знам — каза тя. — Ще си ми първият девственик.

През юни 1916 година майор граф Фицхърбърт беше зачислен към Осми батальон на Уелските стрелци. Командваше рота Б, сто двадесет и осем войника и четирима лейтенанта. Никога не беше предвождал хора в битка и тайно се терзаеше и се страхуваше.

Фиц се намираше във Франция, но батальонът му още беше във Великобритания. Хората му бяха новобранци, току-що завършили обучението си. Щяха да ги подсилят с няколко ветерани, обясни му бригадният генерал. Професионалната армия, която беше пратена във Франция през четиринадесета година, вече не съществуваше — повече от половината бойци бяха загинали — и това сега беше Новата армия на Кичънър. Хората на Фиц се наричаха Приятелите от Абъроуен.

— Вероятно познавате повечето от тях — рече бригадният генерал, който явно не разбираше колко е голяма пропастта между графовете и въглекопачите.

Фиц получи заповедта си едновременно с още половин дузина други офицери и почерпи всички в столовата с по питие. Капитанът, получил рота А, вдигна чашата си с уиски и каза.

— Фицхърбърт? Вие трябва да сте собственикът на мината. Аз съм Гуин Евънс, магазинерът. Сигурно всичките Ви чаршафи и хавлии са купени от мен.

Мнозина от тези наперени бизнесмени бяха станали офицери в армията. Типично беше за тях да говорят на Фиц като на равен, сякаш просто работят в различни сфери. Ала Фиц знаеше, че организационните умения на търговците се ценят в армията. Определяйки се като магазинер, капитанът всъщност си доставяше удоволствието да прояви малко фалшива скромност. Гуин Евънс беше име, което се четеше над универсалните магазини в по-големите градове в Южен Уелс. За него работеха много повече хора, отколкото той щеше да командва в рота А. Самият Фиц никога не беше организирал нещо по-сложно от отбор по крикет и страховитата сложност на военната машина ясно му напомняше колко е неопитен.

— Това е атаката, договорена в Шантийи, предполагам — рече Евънс.

Фиц знаеше какво има предвид капитанът. През декември сър Джон Френч най-сетне бе уволнен и сър Дъглас Хейг зае мястото му на главнокомандващ британската армия във Франция. Няколко дни след това Фиц — все още офицер за свръзка — присъства на конференцията на Съюзниците в Шантийи. Французите предложиха масирана офанзива на Западния фронт през шестнадесета година, а русите се съгласиха да сторят същото на изток.

Евънс продължи:

— Тогава чух, че французите ще нападнат с четиридесет дивизии, а ние с двадесет и пет. Сега това няма как да стане.

Фиц не одобряваше подобни негативни приказки — и без това се тревожеше достатъчно — ала за нещастие Еванс имаше право.

— Заради Вердюн е — каза Фиц.

След декемврийското споразумение французите загубиха четвърт милион човека в отбраната на укрепения град Вердюн и можеха да отделят малко войски за Сома.

— Каквато и да е причината, ние практически сме сами — отвърна Евънс.

— Не вярвам това да има някакво значение — каза Фиц с тон на престорена незаинтересованост. — Ще нападнем по нашия участък от фронта, каквото и да правят те.

— Не съм съгласен — отговори Евънс. Увереността му не беше напълно непочтителна. — Оттеглянето на французите освобождава много от немските резерви. Всички те могат да дойдат като подкрепления на нашия участък.