Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Скоро след полунощ на седмата нощ обстрелът понамаля и Валтер реши да отиде на патрул.

Нахлузи вълнена шапка и разтърка кал по лицето си, за да го потъмни. Извади пистолета си, стандартен деветмилиметров Лугер, каквито се полагаха на офицерите от немската армия. Извади магазина и провери мунициите. Беше напълно зареден.

Качи се по стълбата и мина по насипа — смъртоносно действие денем, но относително безопасно в тъмнината. Притича, свит на две, по лекия наклон към заграждението от бодлива тел. В него имаше отвор, направен точно пред едно картечно гнездо. Валтер пропълзя през този отвор.

Това му напомни за приключенските истории, които четеше като ученик. Обичайните герои в тях бяха млади немци с мъжествени брадички, заплашени от червенокожите индианци, пигмеите с техните отровни стрелички или лукавите английски шпиони. В разказите имаше доста пълзене сред шубраците, джунглите и прерийната трева.

Тук нямаше много шубраци. След година и половина военни действия бяха останали само няколко кръпки трева и храсти и тук-там по някое дръвче сред калната и осеяна с дупки пустош.

Това влошаваше нещата — нямаше прикритие. Сега нощта беше безлунна, ала от време на време околността се осветяваше от експлозия или от болезнено ярка сигнална ракета. В тези моменти Валтер можеше само да се просне по очи на земята и да не мърда. Ако се случеше в някой кратер от снаряд, надали можеха да го видят. Инак можеше само да се надява, че никой не гледа към него.

На земята имаше много невзривени британски снаряди. Валтер прецени, че около една трета от противниковите муниции бяха неизправни. Знаеше, че Лойд Джордж отговаря за боеприпасите и предположи, че този стремящ се да угоди на тълпата демагог е предпочел количеството пред качеството. Немците никога не биха направили подобна грешка.

Валтер стигна до британското телено заграждение, пълзя край него, намери отвор и се промуши.

Когато британските позиции почнаха да се очертават пред погледа му като мацнати с черна боя на фона на тъмносивото небе, той се просна по корем и се помъчи да лази тихо. Трябваше да се приближи — това беше смисълът на идването му тук. Искаше да чуе за какво разговарят войниците в окопите.

Всяка нощ и двете страни пращаха патрули. Валтер обикновено пращаше двойка умни наглед войници, на които им беше достатъчно скучно и се радваха на това опасно приключение. А друг път излизаше сам, отчасти защото искаше да покаже, че е готов да рискува живота си, и отчасти защото по правило неговите наблюдения бяха по-подробни.

Напрегнато слухтеше да долови прокашляне, няколко прошепнати думи, може би пръдня, последвана от доволна въздишка. Явно се намираше пред тих участък от британската линия. Сви наляво, пропълзя петдесет ярда и спря. Сега чуваше непознат шум, приличен на далечно бучене на машинария.

Валтер продължи да лази, като се мъчеше да не губи ориентация. В мрака беше лесно да загуби всякакво чувство за посока. Една нощ, след дълго пълзене, се натъкна на бодливата тел, през която беше минал половин час по-рано, и осъзна, че се е движи в кръг.

Чу тих глас:

— Ей тука.

Замръзна. Замаскиран лъч на фенерче се показа в полезрението му като светулка. В мътната му отразена светлина Валтер различи силуетите на трима войници с британски стоманени каски на разстояние тридесетина ярда от мястото му. Изкуши се да се претърколи по-далеч от тях, но реши, че движението по-скоро би го издало. Извади пистолета си — ако загине тук, поне ще отнесе и неколцина противници. Запъна пистолета. Щракването му прозвуча като гръмотевица, ала британските войници явно не го чуха.

Двама носеха ролка бодлива тел. Валтер предположи, че ще подновят някоя част, повредена от немската артилерия. „Може би трябва да ги убия бързо, едно, две, три“, помисли си Валтер, „нали те ще опитат да ме убият утре.“ Но имаше по-важна работа и се въздържа да натисне спусъка. Гледаше как тримата войници минават край него и се отдалечават в мрака.

Спусна предпазителя, прибра оръжието и допълзя по-близо до британския окоп.

Шумът сега беше по-силен. Валтер полежа неподвижно и се съсредоточи. Шумът идваше от човешко множество. Войниците се стараеха да стоят тихо, но многото хора на едно място винаги се чуваха. Звукът се произвеждаше от тътрене на крака, шумолене на дрехи, подсмърчане, прозявка, оригване. Над тях от време на време се открояваха тихи думи, произнесени с властен глас.

Валтер се заинтригува и постресна, понеже тълпата му се стори грамадна. Не можеше да прецени колко точно. Напоследък британците изкопаха нови по-широки окопи като за огромни количества провизии или много големи оръдия. Ала навярно бяха за много хора.