Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Напреднаха с няколко крачки.

Извади портфейла си. Милдред му беше дала своя снимка. На фотографията беше облечена с палто и носеше шапка. Той предпочиташе да си я спомня такава, каквато беше онази вечер в спалнята.

Били се питаше какво ли прави Милдред сега. Беше събота, значи най-вероятно тя беше на работа, при Мани Литов, и шиеше униформи. Сигурно сега, късно сутринта, жените бяха спрели да си починат и Милдред им разправяше някоя смехория.

Били мислеше за нея непрекъснато. Нощта им заедно беше продължение на урока по целувки. Милдред му попречи да се държи припряно и напористо като бивол и му показа по-бавни и по-игриви начини, ласки, които бяха много по-приятни, отколкото той можеше да си въобрази. Целува пениса му, после го помоли и той да я целуне отдолу. Още по-хубаво, научи го да го прави така, че да я кара да вика от наслада. Накрая извади кондом от чекмеджето на нощното шкафче. Били никога не беше виждал, но беше чувал момчетата да приказват за така наречените „гумени джонита“. Милдред му сложи кондома и дори това действие се оказа вълнуващо.

Струваше му се като блян и трябваше час по час да си напомня, че е било истина. Нищо във възпитанието на Били не го беше подготвило за безгрижното и пламенно отношение на Милдред към секса и то беше за него като откровение. Родителите му и повечето хора в Абъроуен биха я определили като „неподходяща“ заради двете деца без никакви знаци за наличие на съпруг. Ала и шест деца да имаше, за Били това не беше от значение. Тя отвори пред него райските двери и той искаше единствено да се върне там. Повече от всичко искаше да оцелее днес и да види Милдред отново, да прекара още една нощ с нея.

Докато Приятелите от Абъроуен се тътреха напред и бавно приближаваха предния окоп, Били установи, че се поти.

Оуен Бевин заплака. Били го нахока:

— Стегни се, редник Бевин. Лошо е да се плаче, нали така?

— Искам вкъщи — отвърна Оуен.

— И аз, момче, и аз.

— Разрешете, господин ефрейтор, не мислех, че ще е нещо такова.

— Всъщност на колко години си?

— Шестнайсет.

— По дяволите. И как те взеха на служба?

— Казах на доктора на колко съм и той рече „Иди си и се върни утре сутрин. Височък си. Току виж до утре навършиш осемнайсет.“ И ми намигна, нали разбирате. Така научих, че трябва да излъжа.

— Копеле — заключи Били. Той огледа Оуен. Момчето щеше да е напълно безполезно на бойното поле. Трепереше и хлипаше.

Били се обърна към лейтенант Карлтън-Смит.

— Сър, Бевин е само на шестнайсет.

— Боже мой — рече лейтенантът.

— Трябва да го върнем. Тук само ще пречи.

— Не знам, не знам.

Карлтън-Смит изглеждаше объркан и безпомощен.

Били си спомни как Пророка Джоунс се постара да превърне Мортимър в свой съюзник. Пророка беше добър водач, мислеше с няколко хода напред и гледаше да предотвратява проблемите. За разлика от него, Карлтън-Смит явно не струваше, макар да беше по-старши. Както би казал тате, затова го наричат класова система.

След минута Карлтън-Смит отиде при Фицхърбърт и тихо му каза нещо. Майорът поклати отрицателно глава и Карлтън-Смит безпомощно сви рамене.

Били не беше научен да мълчи, щом види да се проявява жестокост.

— Момчето е само на шестнайсет, сър!

— Вече е твърде късно да казваш това — отвърна Фицхърбърт. — И не говори, когато не те питат, ефрейтор.

Били знаеше, че Фицхърбърт не го е познал. Той беше само от стотиците мъже, които работеха в мината на графа. Фицхърбърт не знаеше, че Били е брат на Етел. Както и да е, небрежното отношение го разгневи.

— Незаконно е — заинати се той. При други обстоятелства Фицхърбърт щеше да е първият човек, който да се разпростре по въпроса за спазването на закона.

— Аз решавам — раздразнено рече Фицхърбърт. — Затова аз съм офицерът.

Кръвта на Били кипна. Фицхърбърт и Карлтън-Смит си стояха в шитите по поръчка униформи, гледаха строго Били в неговия въшкарник и си въобразяваха, че всичко им е позволено.

— Законът си е закон — каза той.

Пророка тихо се обади:

— Забелязвам, че тази сутрин сте забравили бастуна си, майор фицхърбърт. Да пратя ли Бевин в щаба да Ви го донесе?

„Този компромис би опазил авторитета му“, помисли Били. „Браво, Пророк.“

Фицхърбърт обаче не се хвана.

— Не говори глупости.

Изведнъж Бевин се стрелна нанякъде. Провря се между войниците и в миг изчезна от поглед. Така внезапно хукна, че някои от мъжете се разсмяха.

— Няма да стигне далеч — каза Фицхърбърт. — И когато го хванат, няма да е толкова смешно.