Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Били се обърна към бившия офицер Мортимър.

— Какво мислиш…

— Не гледай мене, Тафи — сопна се Мортимър. — Ти си проклетият ефрейтор тук.

Били трябваше да измисли някакъв план.

Нямаше да поведе хората в отстъпление. И за миг не се спря на тази възможност. Така гибелта на другите войници щеше да е отишла напразно. „Трябва да извлечем нещо от всичко това“, помисли Били; „трябва да принесем някаква полза.“

От друга страна, нямаше да хвърли хората под картечния огън.

Нужно беше първо да огледа полесражението.

Свали каската, протегна ръка и я подаде над ръба на ямата като примамка, в случай че някой немец се е прицелил насам. Нищо не последва.

Подаде глава с очакването всеки миг някой куршум да прониже черепа му. И това не стана.

Погледна отвъд разделителната линия и нагоре по хълма зад немските телени заграждения чак до предните позиции на противника, вкопани в склона. Видя надничащите през отворите в насипа дула на пушки.

— Къде е проклетата им картечница? — обърна се той към Томи.

— Отде да знам.

Рота В притича край тях. Някои от войниците също се прикриха, обаче другите поддържаха строя. Картечницата пак почна да стреля по цялата им линия и войниците паднаха като кегли. Били вече не се потрисаше от видяното. Търсеше откъде идат куршумите.

— Видях я — каза Томи.

— Къде?

— Гледай право от тук към ония шубраци на върха на хълма.

— Добре.

— Виждаш ли къде тази линия пресича немския окоп?

— Аха.

— Сега малко вдясно.

— На какво разстояние… а, нищо, виждам ги гадовете.

Напред и малко надясно над немския насип стърчеше нещо като стоманен щит, а над него се подаваше характерната цев картечницата. На Били му се стори, че различава около дулото три каски, обаче трудно можеше да прецени със сигурност.

Реши, че стрелците съсредоточават огъня към отвора в британското телено заграждение. Неведнъж стреляха по британските войници, които се спущаха напред тъкмо оттам. Значи картечницата можеше да се нападне от друг ъгъл. Ако отделението на Били успееше да прекоси ничията земя по диагонал, щеше да се озове отляво на немската картечница, докато немците гледат надясно.

Намисли маршрут със спиране в три големи кратера, последният от които се намираше точно оттатък един унищожен участък от немското телено заграждение.

Нямаше представа дали това е правилна военна стратегия. Ала тази сутрин правилната стратегия доведе до гибелта на хиляди хора, значи можеше да върви по дяволите.

Смъкна се обратно в ямата и огледа останалите. Джордж Бароу беше стабилен стрелец въпреки младостта си.

— Когато картечарите пак открият огън, приготви се за стрелба. Спрат ли, започваш ти. Ако имаме късмет, ще се прикрият. Аз ще тичам до оная яма от снаряд ей там. Стреляй постоянно, докато изпразниш пълнителя. Имаш десет патрона — гледай да ти стигнат за половин минута. Докато немците подадат глави, аз би трябвало да съм в дупката — каза Били и после погледна останалите от отделението. — Чакайте пак да спрат, после хуквайте всички, а Томи ще ви прикрива. Третия път аз ще прикривам, а Томи ще може да дотича.

Рота Д се втурна в ничията земя. Картечницата затрака. Пушките и минохвъргачките също откриха огън. Сега обаче жертвите не бяха така многобройни, понеже повече войници се укриваха в ямите от снаряди, вместо да тичат под бурята от куршуми.

„Време е вече“, рече си Били. Казал беше на хората си какво ще направи и щеше да е прекалено срамно да отстъпи. Стисна зъби. „По-добре да умра, отколкото да се покажа страхливец“, помисли той за пореден път.

Картечният огън спря.

В миг Били скокна. Сега беше отлична мишена. Приведе се и хукна.

Чу как Бароу стреля зад него. Животът му беше в ръцете на този седемнадесетгодишен питомец на затвора за малолетни. Джордж стреляше стабилно: бум, две, три, бум, две, три — точно както му беше наредено.

Били тичаше възможно най-бързо под тежестта на екипировката. Ботушите му затъваха в калта, дъхът му излизаше накъсано, гърдите го боляха, а в ума му имаше само една мисъл — желанието да се движи по-бързо. Никога досега не се беше озовавал толкова близо до смъртта. Когато му оставаха няколко ярда до дупката, той метна пушката си вътре и се хвърли подире й, като че искаше да спре противников ръгбист. Приземи се на ръба на кратера и се търкули в калта. Не можеше да повярва, че е жив.

Чу откъслечни одобрителни възгласи. Хората от неговото отделение аплодираха спринта му. Удиви се как може да са така ведри сред това клане. Хората бяха направо удивителни.