Вечерта обстрелът стихна. Били обмисли дали да не се върнат. Като че ли нямаше смисъл да правят друго, но в същото време той се боеше да не го обвинят в дезертьорство пред лицето на противника. Нямаше как да предвиди на какво са способни старшите офицери.
Ала германците решиха вместо него. Мазньо Хюит, съгледвачът на хълма, видя, че се задават от изток. Били забеляза голям отряд — петдесет или сто човека да тичат през долчинката към него. Хората му не можеха да удържат завзетата позиция без нови боеприпаси.
От друга страна, възможно беше да ги обвинят, че са отстъпили.
Били събра хората си.
Добре, момчета — подхвана той. — Стреляйте единично и щом ви свършат патроните, оттегляйте се.
Изпразни пушката си по немците, които още бяха на около половин миля извън обсег, после се обърна и хукна. Останалите направиха същото.
Прекосиха немските окопи и ничията земя по посока на залязващото слънце. Прескачаха мъртвите и се отстраняваха от пътя на санитарите, които прибираха ранените. Никой обаче не стреля по тях.
Когато стигна британската страна, Били скочи в един окоп, който беше претъпкан с мъртви, ранени и изтощени оцелели — като него. Видя майор Фицхърбърт на носилка. Лицето му беше покрито с кръв, но очите му бяха отворени, той беше жив, дишаше. „А, ето един, когото не бих имал нищо против да загубим“, рече си Били. Много войници просто седяха или лежаха в калта и зяпаха в нищото, зашеметени от ужас и парализирани от умора. Офицерите се мъчеха да организират връщането на войниците и на телата на загиналите към задните позиции. Нямаше усещане за победа, никой не се движеше напред, офицерите дори не поглеждаха бойното поле. Голямата атака се оказа провал.
Хората от отделението на Били скочиха подире му в окопа.
— Каква издънка — продума Били. — По дяволите, каква издънка.
Седмица по-късно Оуен Бевин се изправи пред военния съд и беше обвинен за проявен страх и дезертьорство.
Имаше възможност пред съда да го защитава офицер, който е посочен да действа като „приятел на затворника“, но Оуен отказа. Понеже неговото престъпление се наказваше със смърт, автоматично беше подадена молба, че е невинен. Оуен обаче не каза нищо в своя защита. Процесът трая по-малко от час. Бевин беше осъден.
Получи смъртна присъда.
Книжата бяха пратени до генералния щаб за одобрение. Главнокомандващият потвърди смъртната присъда. Минаха още две седмици и в едно ранно утро Бевин се изправи с вързани очи пред наказателния отряд в някакво кално френско пасище.
Някои от войниците явно се целеха встрани — след стрелбата Бевин още беше жив, макар и окървавен. Тогава дойде офицерът на отряда, извади пистолета си и стреля два пъти в челото на момчето.
И най-сетне Оуен Бевин умря.
Осемнадесета глава
Краят на юли 1916 година
Етел много размишляваше над живота и смъртта, след като Били замина за Франция. Знаеше, че може никога вече да не го види. Радваше се, че е загубил девствеността си с Милдред.
— Позволих на братчето ти да го направи за пръв път с мене — безгрижно каза Милдред, когато той замина. — Сладко момче. Имате ли още такива в Уелс?
Етел обаче подозираше, че чувствата на Милдред са по-дълбоки, отколкото показва. Малките Инид и Лилиан сега вечер молеха Бог да наглежда чичо Били във Франция и да го върне невредим у дома.
Няколко дни по-късно Лойд разви тежка белодробна инфекция и Етел, измъчвана от отчаяние, го люлееше в ръцете си, докато той се мъчеше да диша. Боеше се, че детето може да умре, и горчиво съжаляваше, че родителите й не са го виждали никога. Когато Лойд се пооправи, Етел реши да го отведе в Абъроуен.
Върна се там точно две години след заминаването си. Валеше дъжд.
Градът не се беше променил много, но мрачният му вид я порази. През първите двадесет и една години от живота си не го беше възприемала така, обаче сега, след Лондон, тя забеляза, че всичко в Абъроуен е едноцветно. Всичко беше сиво: къщите, улиците, купчините отпадък от мината и ниските дъждовни облаци, които печално се влачеха по билото на планината.
Следобед, когато излезе от железопътната гара, Етел се почувства уморена. Да отведеш дете на година и половина на целодневно пътуване беше тежка работа. Лойд се държеше добре и очароваше пасажерите с широката си усмивка. Но все пак майка трябваше да го храни в полюляващото се купе, да го преоблича в зловонната тоалетна и да го приспива, когато почнеше да капризничи — всичко това беше трудно за вършене в присъствието на непознати хора.
Читать дальше