Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Тя не проумяваше как е възможно баща й да отхвърли това момченце. Лойд нищо лошо не бе сторил. Самата Етел беше грешница, но такива бяха повечето хора. Бог прощаваше греховете им, следователно кой бе тате, та да съди? Това я гневеше и натъжаваше едновременно.

Момчето от пощенската станция се появи в горния край на улицата и върза коня си близо до тоалетните. Казваше се Герайнт Джоунс. Работата му беше да носи колети и телеграми, но днес явно не носеше никакви пакети. Етел усети внезапен хлад, сякаш облак бе скрил слънцето. На улица „Уелингтън“ телеграмите бяха рядкост и обичайно носеха лоши новини.

Герайнт се спусна по хълма, далеч от Етел. Тя си отдъхна — нямаше вести за нейното семейство.

Умът й се понесе към едно писмо, получено от лейди Мод. Етел, Мод и други жени бяха започнали кампания, за да гарантират, че гласовете на жените ще са част от всяко обсъждане на реформата на войнишкото гласуване. Бяха осигурили достатъчното разгласяване на въпроса, за да е сигурно, че премиерът Аскуит няма да избяга от проблема.

Мод съобщаваше, че той е избягнал удара им, като е прехвърлил целия въпрос на комитета, наречен Консултацията на Предателя на камарата. Според Мод това било добре. Щяло да има спокойни дискретни дебати, а не театрални речи в залата на Камарата. Може би здравият разум щеше да надделее. Независимо от това тя усилено опитваше да узнае кого е назначил Аскуит в комитета.

Няколко врати по-нагоре от къщата на Уилямсови излезе дядо, седна на ниския прозоречен перваз и запали първата си лула за деня. Забеляза Етел, усмихна се и й махна.

От другата страна Мини Понти, майката на Джоуи и Джони, заудря една черга с тупалка и се закашля.

Госпожа Грифитс излезе с лопата пепел от кухненската печка и я изсипа в някаква дупка на черния път.

Етел я попита:

— Мога ли да помогна с нещо? Ако искаш, мога да отида до кооперативния магазин.

Вече беше оправила леглата и беше измила съдовете от закуска.

— Добре — отговори госпожа Грифитс. — Ей сегичка ще ти направя списък.

Тя запъхтяна се опря на стената. Беше дебела жена и всяко усилие я оставяше без дъх.

Етел забеляза суматоха в долния край на улицата. Надигнаха се гласове. После се чу писък.

Двете с госпожа Грифитс се спогледаха, Етел грабна Лойд и се завтекоха да проверят какво става от другата страна на тоалетните.

Етел първо видя групичка жени, струпани около госпожа Причърд, която виеше с цяло гърло. Останалите се мъчеха да я успокоят. Ала тя не беше единствената. Пю Чукана, бивш миньор, който беше загубил крака си при срутване в забоя, седеше насред улицата като ударен, а двама от съседите му стояха до него. Отсреща, на прага на къщата си, госпожа Джон Джоунс Магазинера хлипаше и държеше в ръка лист хартия.

Етел видя как Герайнт Пощальончето с бледо лице и почти разплакан прекосява улицата и чука на друга врата.

— Телеграми от министерството на войната. Бог да ни е на помощ — каза госпожа Грифитс.

— Битката при Сома — отговори Етел. — Абъроуенци трябва да са участвали.

— Алън Причърд сигурно е мъртъв, и Клайв Пю, и Пророка Джоунс — беше сержант, родителите му толкова се гордееха с него…

— Горката госпожа Джоунс, другият й син умря в онази експлозия в мината.

— Нека моят Томи е добре, моля те, Боже — молеше се госпожа Грифитс, въпреки че мъжът й бе печално известен атеист. — Пощади Томи.

— И Били — рече Етел. А след това прошепна в ухото на Лойд: — И татко ти.

През рамото на Герайнт висеше платнена чанта. Етел със страх се питаше колко ли още телеграми има вътре. Момчето минаваше от едната страна на улицата към другата, като ангел на смъртта с пощальонска фуражка.

Докато Герайнт подмине тоалетните и дойде към горния край на улицата, всички наизлязоха на тротоара. Жените прекъснаха заниманията си и застанаха в очакване. Родителите на Етел излязоха — тате още не беше отишъл на работа. Стояха до дядо, притихнали и уплашени.

Герайнт приближи госпожа Луелин. Синът й Артър трябва да бе убит. Етел си спомни, че му викаха Петното. Бедното момче вече нямаше защо да се притеснява за вида си.

Госпожа Луелин вдигна ръце, като че да се предпази от пощальона.

— Не! Не, моля те! — изплака тя.

Герайнт подаде телеграмата.

— Не мога нищо да сторя, госпожо Луелин — каза той. Беше само на седемнадесет. — Ето го адресът ви отпред, виждате ли?

Жената не искаше да вземе плика.

— Не! — Тя се обърна с гръб и зарови лице в ръцете си.