Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Етел се гордееше с него. Оказаната чест признаваше положението му на един от най-видните мъже в града, духовен и политически водач. При това изглеждаше добре — мама му беше купила нова черна вратовръзка, копринена, от магазина на Гуин Евънс в Мертир.

Говори за възкресението и отвъдния живот и Етел се поразсея, всичко това го бе чувала и преди. Тя допускаше, че има живот след смъртта, но не беше съвсем сигурна. Бездруго щеше да узнае, когато му дойде времето.

Леко раздвижване сред тълпата й подсказа, че тате може би се е отклонил от обичайните теми. Чу го да казва:

— Надявам се, преди решението тази страна да тръгне на война, всеки депутат да е потърсил искрено и с молитва в съвестта си, и да е намерил, че Господ го води. Кой обаче прати тези мъже в Парламента?

„Ще започне с политиката“, помисли си Етел. „Браво, тате. Това ще изтрие самодоволното изражение от лицето на пастора.“

— Всеки мъж в тази страна по принцип подлежи на военна служба. Ала не на всеки мъж е позволено да участва във вземането на решение да се тръгне на война.

Разнесоха се викове на съгласие.

— Законът изключва повече от половината мъже в тази страна от гласуването!

Етел каза на висок глас:

— И всички жени!

— Тихо сега! Татко ти приказва, не ти — обади се мама.

— Повече от двеста мъже от Абъроуен бяха убити на първи юли, на бреговете на река Сома. Чух, че жертвите от наша стана са повече от петдесет хиляди!

Тълпата зяпна от ужас. Не много хора знаеха това число. Татко го узна от Етел. Мод имаше приятели в Министерството на войната и те й бяха казали.

— Петдесет хиляди, от които двадесет хиляди мъртви — продължи тате. — И битката не е свършила. Ден след ден още младежи са убивани.

Обадиха се и несъгласни, но думите им бяха удавени от одобрителните викове. Тате вдигна ръка и ги смълча.

— Не казвам кой е виновен. Казвам само това. Подобно клане не може да е оправдано, когато на мъжете е отказано участието във вземането на решението за войната.

Англиканският пастор пристъпи напред в опит да прекъсне тате, а Пърсивал Джоунс неуспешно се помъчи да се покатери на трибуната. Тате обаче приключваше:

— Ако някога поискат от нас да отидем на война, това няма да бъде сторено без съгласието на всички.

— На жените наравно с мъжете! — извика Етел, но гласът й се загуби сред одобрителните възгласи на миньорите.

Пред тате вече се бяха изправили неколцина несъгласни с него, ала гласът му кънтеше над шумотевицата.

— Никога повече няма да водим война по заповедите на едно малцинство! Никога! Никога! Никога! — изрева тате.

После седна под тътена на аплодисментите.

Ковел беше железопътен възел в някогашна Руска Полша, близо до старата граница с Австро-Унгария. Руската армия се събра на двадесет мили източно от града, на бреговете на реката Стоход. Цялата област беше мочурлива — стотици квадратни мили блата, из които се виеха пътечки. Григорий намери малко по-сухо място и нареди на взвода си да се разположи тук на лагер. Нямаха палатки — майор Азов ги продаде още преди три месеца на една фабрика за облекло в Пинск. Каза, че през лятото войниците нямат нужда от тях, а когато дойде зимата, всички вече ще са мъртви.

Като по чудо Григорий беше още жив. Беше старшина, а приятелят му Исак — ефрейтор. Малцината оцелели от набора от четиринадесета година сега бяха предимно подофицери. Батальонът на Григорий беше почти унищожен, преместен, подсилен и отново унищожен. Пращаха ги навсякъде, но не и у дома.

През последните две години Григорий уби много хора — с пушка, щик или ръчна граната. При това беше достатъчно близо до повечето, та да види как умират. Някои от другарите му се измъчваха от кошмари заради убийствата, особено по-образованите, но не и той. Беше роден на село, където животът беше суров и беше оцелял като сираче из улиците на Петербург — насилието не можеше да му докара лош сън.

Потрисаше го друго — некадърността, коравосърдечието и развалата на офицерите. Като поживя и се би редом с представителите на господстващата класа, стана революционер.

Трябваше да остане жив. Нямаше кой друг да се погрижи за Катерина.

Пишеше й редовно и от време на време получаваше отговор. Писмата на Катерина бяха написани с прилежен ученически почерк и гъмжаха от грешки и задрасквания. Пазеше ги до едно завързани в спретнато снопче и прибрани в мешката. Когато минеше дълго време без ново писмо, препрочиташе старите.