Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Когато стъпиха на тясната пътека през блатото, трябваше да вървят със същата стъпка като останалите и Григорий не можеше да изпълни намерението си да изостанат. Почваше да се тревожи. Не искаше хората му да са част от тази тълпа, когато австрийците открият огън.

След като извървяха около миля, пътеката се стесни още и хората отново се забавиха — вече се движеха в колона по един. Григорий не пропусна сгодния случай. Уж нетърпелив заради забавянето, той излезе от пътеката и нагази в тинята и калта. Хората му начаса го последваха. Взводът зад тях мина напред и затвори празното място.

Водата стигаше до гърдите на Григорий. Калта беше лепкава. Придвижването през блатото беше бавно и, точно според очакванията му, неговият взвод изостана.

Поручик Кирилов видя какво става и гневно кресна:

— Ей, вие там! Върнете се на пътеката!

Григорий се провикна в отговор:

— Слушам, Ваше високоблагородие!

Обаче поведе хората още по-далеч, преструвайки се, че търси твърда почва.

Поручикът изруга и се отказа.

Григорий оглеждаше терена внимателно, досущ като офицерите, но с друга цел. Офицерите търсеха австрийската армия, а той търсеше къде да се скрие.

Продължи да се движи, като позволяваше на стотици войници да го изпреварят. „Гвардейците са толкова наперени“, рече си той, „нека ги оставим да се бият.“

Късно сутринта чу и първите изстрели някъде далеч напред. Авангардът вече беше влязъл в сражение. Време беше да се крият.

Григорий стигна до малко възвишение, където земята беше по-суха. Другите части от ротата на майор Азов вече не се виждаха. Григорий застана на възвишението и викна:

— Прикрий се! Враг напред и вляво!

Нямаше никаква вражеска позиция и хората му знаеха това, обаче се проснаха на земята, зад храсти и дървета, и насочиха пушките си към склона на възвишението. Григорий даде един изстрел в шубраците на около петстотин метра от тях, в случай че е имал лошия късмет да подбере място, където наистина има австрийци. Никой не отговори на стрелбата.

Григорий доволно заключи, че са в безопасност, докато стоят тук. С напредването на времето бяха възможни две неща. Най-вероятно след няколко часа руските войници щяха да се запрепъват обратно през блатото, понесли ранените и преследвани от противника. В този случай взводът на Григорий щеше да се присъедини към отстъплението. Втората възможност беше към здрачаване Григорий да прецени, че русите са спечелили сражението, и да отведе хората си напред да се включат в отпразнуването на победата.

А през това време единственият проблем беше да накара войниците да продължат да се преструват, че водят престрелка с австрийците. Дотягаше да лежиш час след час на земята и да зяпаш пред себе си, сякаш търсиш противника. Хората бяха склонни да почнат да ядат, да пият, да пушат, да играят карти или да дремят, което някак разваляше илюзията.

Ала още преди да се настанят удобно, поручик Кирилов се появи на няколкостотин метра отдясно на Григорий, от другата страна на някакво езерце. Григорий изпъшка — можеше да провали всичко.

— Войници, какво правите? — извика Кирилов.

— Залегнете, ваше благородие! — отвърна Григорий.

Исак стреля във въздуха и Григорий залегна. Същото стори и Кирилов, след което се върна, откъдето беше дошъл.

— Винаги работи — ухили се Исак.

Григорий не беше така уверен. Кирилов не изглеждаше доволен, а раздразнен, като че знаеше, че го лъжат, но не можеше да прецени какво да направи по въпроса.

Григорий се заслуша в тътена, трясъка и рева на далечната битка. Прецени, че се води на около миля от него и не се мести.

Слънцето беше високо в небето и изсуши мокрите му дрехи. Григорий почна да огладнява и задъвка парче сухар от порциона, като избягваше болезненото място на избития от Азов зъб.

Когато мъглицата се вдигна, той забеляза немски самолети — летяха ниско на около миля напред. Доколкото можеше да прецени по звука, обстрелваха с картечници онези отдолу. Гвардейците, стълпени на тесните пътеки или газещи в тинята, трябва да бяха ужасяващо лесни мишени. Радостта на Григорий, че се е погрижил хората му да не са там, се удвои.

По някое време следобед шумът от битката сякаш се приближи. Русите отстъпваха. Григорий се подготви да нареди на хората си да се включат в отстъплението. Но не още. Не искаше да бият на очи. Бавното отстъпление беше също толкова важно, колкото и бавното настъпление.

Далече отляво и отдясно забеляза неколцина откъснати войници, които газеха през блатото към реката. Някои бяха видимо ранени. Отстъплението беше започнало, но армията още не беше обърната напълно в бягство.