Кен Фоллетт - Крахът на титаните

В първото писмо Катерина казваше, че е родила момченце, Владимир, което сега е на годинка и половина. Синът на Лев. Григорий копнееше да го види. Ясно си спомняше брат си като мъничък. „Дали Владимир има беззъбата усмивка на Лев“, питаше се той. Не, сега вече трябва да са му поникнали зъбки, да ходи, да произнася първите си думи. Григорий искаше детето да се научи да му казва „чичо Гришка“.

Често мислеше за нощта, когато Катерина дойде в леглото му. В мечтите си понякога изменяше хода на случки — представяше си не как я изпъжда, а я взема в обятията си, целува щедрите й устни и я люби. Ала всъщност знаеше, че сърцето й принадлежи на неговия брат.

Григорий нямаше никакви вести от Лев, който замина преди повече от две години. Боеше се да не го е споходила някаква беда в Америка. Слабостите на Лев често го въвличаха в сбивания, макар той всякога да се изхитряваше да се отърве. Проблемът произлизаше от възпитанието му — живееше ден за ден, без дисциплина, а наместо родители имаше само Григорий. На Григорий му се щеше да се бе справил по-добре, но и той беше момче.

В резултат нямаше кой да се грижи за Катерина и нейното дете, освен Григорий. Това го изпълваше с яростна решимост да оцелее въпреки безпорядъка и неспособността на руската армия, за да може един ден да се върне у дома при Катерина и Владимир.

Командир на този участък от фронта беше генерал Брусилов — професионален военен, за разлика от толкова много други генерали, които бяха придворни. Под неговото командване през юни те спечелиха територии, изтласквайки обърканите австрийци. Григорий и хората му се сражаваха усърдно, когато получените заповеди имаха някакъв смисъл. Инак посвещаваха усилията си на това да стоят настрани от огневата линия. Григорий вече доста го биваше в избягването на сраженията и така си спечели верността на взвода.

През юли руското настъпление се забави заради липсата на провизии и снаряжение, както винаги. Сега обаче пратиха за подкрепление гвардейските полкове. Гвардейците бяха елитни части, най-високите и най-здравите руски войници. За разлика от останалите, те носеха хубави униформи — тъмнозелени със златни ширити — и нови ботуши. Но командирът им беше слаб, поредният придворен, генерал Безобразов. Григорий имаше усещането, че Безобразов няма да превземе Ковел, колкото и снажни да бяха неговите гвардейци.

Заповедите бяха предадени призори от майор Азов. Той беше висок и дебел, с възтясна униформа и както обикновено в този ранен час, очите му бяха зачервени. С него беше поручик Кирилов. Поручикът привика старшините и Азов им нареди да прекосят реката и да се насочат на запад по пътеките през блатото. Австрийците бяха разположени в блатото, но не се бяха окопали, понеже земята беше твърде мочурлива.

Григорий разбираше, че предстои бедствие. Австрийците щяха да ги причакват, скрити на позиции, които са подбрани отрано и с внимание. Русите щяха да са съсредоточени по пътеките и нямаше да могат да се придвижват бързо из тресавищата. Щяха да ги изтребят.

На всичко отгоре, боеприпасите им бяха на свършване.

— Ваше височество, трябва да ни се отпуснат муниции — рече Григорий.

Макар и дебел, Азов беше бърз. Без предупреждение удари Григорий в устата. Пареща болка избухна в устните му и той падна назад.

— Така ще помълчиш малко — каза Азов. — Ще получите муниции, когато офицерите ви кажат, че имате нужда. — Обърна се към останалите: — Стройте се и при сигнал тръгвайте напред.

Григорий стана. Усещаше вкуса на кръвта си. Предпазливо докосна лицето си и установи, че е загубил един преден зъб. Прокле се за невниманието си. В момент на небрежност се беше озовал прекалено близо до офицер. А трябваше да е по-умен: те удряха при най-малка провокация. Имаше късмет, че Азов не държеше пушка, та да отнесе удар с приклада в лицето.

Григорий събра хората от взвода си и ги строи в неравна редица. Намерението му беше да поизостанат и да пуснат другите напред, но Азов прати ротата си рано и за разочарование на Григорий взводът му беше сред първите.

Налагаше се да измисли нещо друго.

Нагази в реката и тридесет и петимата мъже от взвода му го последваха. Водата беше студена, обаче времето беше слънчево и топло и хората нямаха нищо против да се понамокрят. Григорий се движеше бавно, войниците му също — държаха се зад него и чакаха да видят какво ще направи.

Реката Стоход беше широка и плитка и те стигнаха отсрещни бряг, без да се намокрят от бедрата нагоре. Григорий със задоволство забеляза, че вече са изпреварени от по-нетърпеливи войници.