Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Устните на момчето затрепериха.

— Моля Ви, вземете го. Имам да раздам всички тези. А в станцията има още стотици! Не знам как ще ги раздам до довечера. Моля Ви.

Съседката й, госпожа Пари Прайс, рече:

— Аз ще го взема вместо нея. Нямам синове.

— Много Ви благодаря, госпожо Прайс — каза Герайнт и продължи.

Извади от чантата следващата телеграма, погледна адреса и подмина къщата на семейство Грифитс.

— О, слава Богу — продума госпожа Грифитс. — Моят Томи е невредим, слава Богу.

Тя заплака от облекчение. Етел премести Лойд на другия си хълбок, а той обгърна раменете й с ръка.

Момчето отиде при Мини Понти. Тя не извика, ала по лицето й се зарониха сълзи.

— Кой? — попита тя задавено. — Джоуи или Джони?

— Не зная, госпожо Понти — отвърна Герайнт. — Ще трябва да прочетете какво е написано тука.

Тя разкъса плика.

— Не виждам! — проплака. Изтри очи в опит да пропъди сълзите и пак погледна. — Джузепе! Моят Джоуи е мъртъв. Горкото ми момченце!

Госпожа Понти живееше почти на края на улицата. Етел чакаше с разтуптяно сърце дали Герайнт няма да иде до дома на семейство Уилямс. Жив ли беше Били, или мъртъв?

Момчето се извърна от ридаещата госпожа Понти. Погледна през улицата и видя, че тате, мама и дядо се взират в него със страшно очакване. Потърси в чантата и вдигна поглед.

— Няма повече за улица „Уелингтън“ — каза той.

Етел едва не припадна. Били беше жив.

Погледна родителите си. Мама плачеше. Дядо се мъчеше да запали лулата си, но ръцете му трепереха.

Тате гледаше Етел. Тя не можеше да разгадае израза на лицето му. Той беше завладян от някакво чувство, ала тя не разбираше какво. Пристъпи към нея.

Не беше много, но се оказа достатъчно. Понесла Лойд, Етел затича към тате.

Той прегърна и двамата.

— Били е жив — рече. — И ти също.

— О, тате. Толкова съжалявам, че те разочаровах.

— Няма значение. Няма значение — каза тате и я потупа по гърба, както правеше, когато тя беше малка и си ожулеше коленете.

— Тихо, тихо. Така е по-добре.

Етел знаеше, че общото богослужение за всички деноминации е рядкост за абъроуенските християни. За уелсците доктриналните различия винаги бяха важни. Една група отказваше да празнува Рождество, понеже липсвали библейски доказателства за датата на събитието. Друга забраняваше на членовете да гласуват заради думите на апостол Павел „А нашето живелище е на небесата.“ Никой не искаше служба редом с хора от друга църква.

Ала след Срядата с телеграмите за кратко тези различия загубиха значението си.

Англиканският пастор на абъроуенската енория, преподобният Томас Елис-Томас, предложи обща възпоменателна служба. След всички телеграми броят на мъртвите бе двеста и единадесет. Понеже битката продължаваше, всеки ден се получаваха по едно-две нови съобщения. На всяка улица в града бяха загубили някого. При гъсто застроените редици миньорски жилища, опечалените бяха през няколко ярда.

Методистите, баптистите и католиците се съгласиха с предложението на енорийския пастор. По-малките групи навярно биха предпочели да останат настрана: Баптистите евангелисти, Свидетелите на Йехова, Евангелистите на Второто пришествие и параклиса „Витезда“. Етел наблюдаваше как баща й се бори със съвестта си. Ала никой нямаше желание да остане вън от събитието, което обещаваше да е най-голямата религиозна служба в историята на града. Затова накрая всички се включиха. В Абъроуен нямаше синагога, но младият Джонатан Голдман също бе сред загиналите, та малцината евреи в града решиха да присъстват на службата, макар че на тяхното изповедание нямаше да се даде участие.

Службата се проведе в неделя, в два и половина следобед в градския парк, известен като Отдиха, накратко от Зона за отдих. Градският съвет издигна трибуна за духовниците. Беше хубав, слънчев ден и на службата дойдоха три хиляди души.

Етел огледа множеството. Тук беше Пърсивал Джоунс с цилиндър. Освен кмет на града, той сега беше и депутат. Освен това беше почетен командир на Приятелите от Абъроуен и беше водил набирането на войници. С него бяха и неколцина други управители на „Селтик минерълс“ — „все едно имат нещо общо с героизма на загиналите“, с горчивина помисли Етел. Молдуин „Отиде до Мертир“ Морган се появи заедно със съпругата си, но според Етел те имаха право да са тук — синът им Роланд беше убит.

И тогава видя Фиц.

Първо не го позна. Видя княгиня Беа в черна рокля, следвана от дойка, която носеше малкия виконт Абъроуен — момченце на възрастта на Лойд. Заедно с Беа имаше един мъж с патерици. Левият му крак беше гипсиран и главата му беше омотана в превръзка, която скриваше лявото му око. След известно време Етел осъзна, че това е Фиц, и изненадано възкликна.