Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Етел се чувстваше особено в старата къща. Представяше си как всичко ще й бъде уютно познато, като чифт обуща, които са приели формата на носилите ги с години крака. Но всъщност й беше малко неспокойно. Къщата й приличаше повече на дома на познати стари съседи. Все гледаше избелелите мотивчета с дотегналите библейски цитати и се чудеше защо майка й не ги сменя с десетилетия. Не се усещаше на място.

Чувал ли си нещо от нашия Били? — попита тя дядо.

— Не. А ти?

— Не и след като замина за Франция.

— Май е в оная голяма битка на река Сома.

— Надявам се, че не е. Казват, че е ужасно.

— Да, страшно, ако вярваш на слуховете.

Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха бодри и мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и техните смразяващи кръвта разкази за некадърност и кланета се пренасяха от уста на уста.

Влезе мама.

— Висят и си говорят в магазина, все едно си нямат друга работа… А! — Тя спря. — Небеса, това нашата Ет ли е?

И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:

— Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.

Мама избърса очи и го вдигна.

— Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст.

Лойд боязливо погледа мама и се разплака.

Етел го взе.

— Напоследък се е превърнал в същинско мамино синче — рече тя извинително.

— Всички са такива на тази възраст — отговори мама. — Възползвай се колкото можеш, той скоро ще се промени.

— Къде е тате? — Етел се постара да не звучи твърде притеснена.

Мама изглеждаше напрегната.

— Отиде до Каерфили на среща на профсъюза. — Тя погледна часовника. — След малко ще си дойде за чая, освен ако не е изтървал влака.

Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее. Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.

Мама направи чай и сложи на масата чиния захаросани уелски сладки.

— Не съм хапвала такива от две години — каза Етел. — Прекрасни са.

Дядо щастливо обяви:

— Е, това наричам аз хубаво. Дъщеря ми, внучката ми и правнукът ми са тук, всичките в една стая. Какво повече да иска човек от живота?

Взе си сладка.

Етел си рече, че за някои хора животът на дядо не е кой знае какво — да седи по цял ден в задимената кухня, облечен в единствения си костюм. Но той беше благодарен за участта си и тя самата му беше донесла щастие, поне днес.

Тогава влезе баща й.

Мама тъкмо казваше:

— Някога, като бях на твоите години, имах възможността да ида в Лондон, но дядо ти рече…

Вратата се отвори и тя спря по средата на изречението. Всички наблюдаваха как тате влиза от улицата в костюма си за срещи и с миньорския каскет, запотен от изкачването по хълма. Той пристъпи в стаята, после спря и зяпна.

— Виж кой е тук — подхвана мама с престорена веселост. — Етел и внукът ти.

Лицето й беше пребледняло от напрежение.

Той не продума. Не свали шапката си.

— Здравей, тате. Това е Лойд — каза Етел.

Тате не я погледна.

Дядо рече:

— Малкият прилича на тебе, Дай, момчето ми — около устата, виждаш ли?

Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.

Тате продължаваше да мълчи. Етел разбра, че е сбъркала, изненадвайки го така. Не искаше да му даде възможността да й забрани да идва. Но сега виждаше, че изненадата го е поставила в отбранителна позиция. Тате изглеждаше уловен в ъгъла. Етел си спомни, че винаги е било грешка да го притискаш до стената.

Лицето му доби упорито изражение. Погледна съпругата си и каза:

— Нямам внук.

— О, сега пък — умолително рече мама.

Изражението му не се промени. Стоеше неподвижно, гледаше сурово мама и не продумваше. Чакаше нещо и нямаше да мръдне, докато Етел не си отиде. Тя заплака.

— По дяволите — каза дядо.

Етел вдигна Лойд.

— Съжалявам, мамо — изхлипа тя. — Мислех си, че може би…

Задави се и не можа да довърши. С детето на ръце мина край баща си. Той не я погледна.

Етел излезе и затръшна вратата.

Сутринта, след като мъжете отидеха на работа в мината и децата биваха изпратени на училище, жените обикновено се залавяха да вършат нещо навън. Чистеха тротоарите, лъскаха стъпалата пред къщите или миеха прозорците. Някои отиваха до магазина или изпълняваха други задачи. Етел помисли, че имат потребност да видят света извън малките си къщици, да си припомнят, че животът не е затворен между четирите паянтови стени.

Стоеше на слънце пред вратата на госпожа Грифитс Социалистката и се облягаше на стената. Навсякъде по улицата жените бяха намерили причини да поизлязат. Лойд си играеше с топка. Виждал беше другите деца и безуспешно се мъчеше да прави като тях. „Колко сложно действие е хвърлянето“, разсъди Етел — „да използваш рамото и мишницата, китката и дланта едновременно. Пръстите трябва да отслабят хватката точно преди ръката да се протегне най-далеч.“ Лойд не беше усъвършенствал това и пускаше топката прекалено рано, та тя понякога падаше зад рамото му или пък прекалено късно, така че тя губеше тласък. Но не преставаше да опитва. „Накрая ще се научи и никога няма да го забрави“, каза си Етел. Чак когато имаш дете, разбираш колко много имат да учат децата.