Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Майка му дойде от килера.

Замълчаха. Били знаеше, че може би никога вече няма да влезе в този дом. Когато се върна от военния лагер, той за пръв път видя, че къщата е малка, стаите са мрачни, а въздухът е натежал от въглищен прах и мирис на готвено. И най-вече след непринудените закачки в казармата той разбираше, че тук са го възпитали в пуританско благочестие, при което много от човешките и естествените неща не могат да намерят израз. Ала и така мисълта, че заминава, го натъжаваше. Тук всичко беше просто. Били вярваше в Бога, слушаше тате и имаше доверие на останалите работници долу в мината. Собствениците на мината бяха зли, профсъюзът бранеше хората и социализмът предлагаше по-светло бъдеще. Животът обаче не беше толкова прост. Били можеше и да се завърне на улица „Уелингтън“, но никога вече нямаше да е тукашното момче.

Тате допря длани, затвори очи и каза:

— Господи, помогни на раба Си да е смирен и покорен като Иисуса. — После отвори очи и продължи: — Защо го направи, Били. Защо се записа?

— Защото сме във война — рече Били. — Трябва да се сражаваме, независимо дали ни харесва или не.

— Нима не разбираш… — Тате спря и вдигна ръце в помирителен жест. — Нека започна отново. Нали не вярваш на вестниците, като пишат, че немците са злодеи, които изнасилват монахини?

— Не. Всичко, което пишат за миньорите, е лъжа, така че не очаквам да напишат истината за немците.

— Както виждам нещата, това е капиталистическа война, която няма нищо общо с трудовия човек. Но ти може да не се съгласиш.

Били се удиви от усилията на тате да поддържа помирителен тон. Досега не го беше чувал да казва може да не се съгласиш . Той отговори:

— Не знам много за капитализма, обаче навярно си прав. Въпреки това, немците трябва да бъдат спрени. Мислят, че им се полага да управляват света!

— Ние сме британци — каза тате. — Нашата империя владее повече от четиристотин милиона души. Една нищожна част имат правото на глас. Не управляват собствените си страни. Питай средния британец защо и той ще ти каже, че да управляваме низшите народи е наша съдба. — Тате разпери ръце в жест, който говореше Не е ли очевидно? — Били, момчето ми, не германците си мислят, че трябва да владеят света, а ние!

Били въздъхна. Съгласен беше с всичко това.

— Но ни атакуват. Причините за войната може да са погрени, но така или иначе трябва да воюваме.

— Колцина загинаха през последните две години? — попита тате. Той повиши глас, но не от гняв, а по-скоро от тъга. — Милиони! И това ще продължи, докато млади мъже са съгласни да се избиват взаимно така или иначе , както казваш.

— Ще продължи, докато някой победи, тъй мисля.

— Според мен се боиш хората да не решат, че те е страх — каза мама.

— Не — отговори Били, но мама беше права.

Имаше и друго, освен разумните му доводи за постъпването в армията. Както обикновено, мама четеше сърцето му. Вече близо две години Били слушаше и четеше, че здравите младежи като него са страхливци, ако не воюват. Така пишеха вестниците; така се говореше из магазините и кръчмите; в центъра на Кардиф хубави момичета раздаваха бели пера на всяко момче без униформа, а сержантите от наборните комисии подиграваха цивилните младежи по улиците. Били знаеше, че това е пропаганда, ала все пак се влияеше. Установи, че трудно понася мисълта хората да го вземат за страхливец.

Били си представяше как обяснява на момичетата с белите пера, че работата във въгледобивната мина е по-опасна от това да си войник. За повечето войници, с изключение на онези на фронтовата линия, вероятността да бъдат ранени или убити беше далеч по-малка, отколкото за миньорите. А и Великобритания се нуждаеше от въглища. С тях плаваха половината кораби от военноморския флот. Всъщност, правителството заяви, че не желае миньорите да влизат в армията. Ала нито един от тези аргументи нямаше значение. Щом облече коравите куртка и панталони, обу новите ботуши и наложи островърхото кепе, Били се почувства по-добре.

Тате каза:

— Хората мислят, че в края на месеца ще има голяма офанзива.

— Да. Офицерите не проронват и думичка, но всички останали приказват за това. Предполагам, това е причината изведнъж да се засилят да пращат толкова хора на фронта.

— Вестниците казват, че това може да е битката, която ще обърне хода на войната — началото на края.

— Е, да се надяваме.

— Би трябвало сега да разполагате с достатъчно боеприпаси благодарение на Лойд Джордж.