Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Успя да изграчи няколко думи.

— Не е нужно да ражда… в града има лекари, които…

Вялов грабна пак бича. Лев се сви. Вялов ревна:

— Да не си го помислил! Това е против Божията воля!

Лев беше удивен. Всяка неделя возеше семейството до църквата, но си мислеше, че религиозността на Йосиф е престорена. Той живееше в измама и насилие. А не можеше да понесе и споменаването на аборт! На Лев му се щеше да запита дали неговата църква не забранява също и подкупите и побоите.

— Можеш ли да си представиш на какво унижение ме подлагаш? Всеки вестник в града отрази годежа. — Лицето на Вялов поаленя и гласът му се превърна в рев. — Какво ще кажа на сенатор Дюър? Запазих дата в църквата! Наех доставчици на храна, на цветя! Поканите са в печатницата! Направо виждам госпожа Дюър, надменната стара чанта, как ми се смее зад сбръчканата си длан. И това заради един шибан шофьор!

Той вдигна бича отново, после го запрати надалеч с мощен замах.

— Не мога да те убия. — Обърна се към Тео. — Заведете това лайно на лекар. Да го позакърпи. Ще се жени за дъщеря ми.

Бащата на Били го попита:

— Може ли да си поговорим, моето момче?

Били се изуми. През последните близо две години, откакто момчето спря да посещава параклиса „Витезда“, двамата едва разговаряха. В къщицата на улица „Уелингтън“ властваше напрежение. Били почти беше забравил какво е да чува тихи и дружелюбни гласове в кухнята или даже шумни гласове, извисени в разгорещените им спорове от едно време. Тягостната атмосфера беше една от причините Били да се запише в армията.

А сега тонът на тате беше почти смирен. Били внимателно огледа лицето му. Видя същото — никаква нападателност, никакво предизвикателство, само молба.

Въпреки това, Били не беше готов да играе на същата мелодия.

— За какво? — попита той.

Баща му отвори уста за остра забележка, после явно се овладя.

— Бях твърде горделив. Това е грях. Може би и ти си горделив, но това е между теб и Бог, а не е извинение за мен.

— Отне ти две години да го разбереш.

— Щеше да ми отнеме повече, ако не се беше записал в армията.

Били и Томи бяха излъгали за възрастта си и миналата година се бяха записали доброволци. Постъпиха в Осми батальон на Уелските стрелци, известен като Приятелите от Абъроуен. Този тип батальони бяха нова идея. Мъжете от един и същ град оставаха заедно, за да се обучават и да се сражават редом с хора, с които са израснали. Смяташе се, че е добре за бойния дух.

Групата на Били премина едногодишно обучение, главно в един лагер край Кардиф. Беше му приятно. Оказа се по-лесно от работата в мината, пък и далеч по-безопасно. Наред с определено количество смазваща скука — обучението често означаваше чакане — в лагера имаше спортове, игри и цареше другарският дух на младежи, които усвояват нов начин на живот. В един продължителен период, когато нямаше какво да прави, Били случайно подхвана някаква книга. Оказа се, че чете пиесата Макбет. За своя изненада намери историята вълнуваща, а поезията — странно завладяваща. Езикът на Шекспир не го затрудни — беше прекарал толкова много часове в четене на английския от седемнадесети век на протестантската Библия. След това се запозна с всички произведения на Шекспир и препрочете най-хубавите пиеси по няколко пъти.

Обучението завърши и Приятелите получиха два дни отпуск, преди да заминат за Франция. Тате смяташе, че е възможно сега да вижда Били за последен път жив. Навярно затова си беше наложил да се смири и да поговори с него.

Били погледна часовника. Дошъл беше тук, само за да се сбогува с майка си. Планираше да прекара отпуска си в Лондон с Етел и с нейната привлекателна наемателка. Хубавото лице на Милдред с алените устни и изпъкналите зъби беше живо в ума му, откакто тя го сепна с думите „мама му стара, ти ли си Били“. Мешката му стоеше на пода до вратата, вързана и готова. Вътре бяха и събраните съчинения на Шекспир. Томи го чакаше на гарата.

— Имам да хващам влак — каза Били.

— Има много влакове — отговори тате. — Седни, Били… моля те.

Били не се чувстваше удобно, когато баща му беше в такова настроение. Тате може да беше твърде праведен, високомерен и остър, но поне беше силен. Били не искаше да го вижда как отслабва.

Дядо седеше на обичайното си място и слушаше.

— Хайде, Били, бъди добро момче — взе да го увещава той. — Дай на татко си възможност, а?

— Добре тогава — отвърна Били и седна край кухненската маса.