Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Пиха второто питие в спалнята-дневна. Докато почнат третото, вече се мръкваше и Марга седеше на коленете на Лев. Той я целуна между глътките. Марга открехна устни да поеме езика му и Лев сложи ръка на гърдите й.

После вратата се отвори с трясък.

Марга изпищя.

Влязоха трима мъже. Марга скочи с викове от скута на Лев. Един от мъжете я зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Трай, кучко.

Марга хукна към вратата, притиснала кървящите си устни с две ръце. Оставиха я да излезе.

Лев скокна на крака и замахна към мъжа, който удари Марга. Попадението му беше добро, точно над окото. След това другите двама го грабнаха под мишниците. Яки бяха и Лев не можеше да се освободи. Докато го държаха, първият — явно водач на групата го удари няколко пъти в устата и стомаха. Лев изплю кръв и повърна пържолата.

Когато го омаломощиха и той вече изпитваше силни болки, тримата го извлякоха по стълбите и навън. До бордюра беше паркиран син Хъдзън със запален двигател. Хвърлиха го на пода отзад. Двама седнаха на задната седалка и стъпиха отгоре му, а третият се качи отпред и подкара.

Болката беше прекалено силна и Лев не можеше да мисли къде отиват. Заключи, че тримата работят за Вялов, обаче как го бяха окрили? Помъчи се да не се поддава на страха.

След няколко минути колата спря и мъжете измъкнаха Лев навън. Намираха се пред някакъв склад. Улицата беше пуста и тъмна. Лев долавяше миризмата на езерото и разбираше, че са близо до водата. С мрачен фатализъм заключи, че мястото е добро за убийство. Няма да има свидетели и трупът, вързан в чувал с няколко тухли, ще потъне със сигурност на дъното на езерото Ери.

Мъжете го завлякоха в склада. Лев опита да се стегне. Досега не се беше забърквал в такава неприятност. Не вярваше, че може да се отърве с приказки. „Защо правя такива работи“, питаше се той.

Складът беше пълен с нови автомобилни гуми, наредени на купчини по петнадесет или двадесет. Мъжете го отведоха между камарите към дъното на помещението и спряха пред една врата, охранявана от поредния здравеняк, който ги спря с вдигната ръка.

Никой не продумваше.

След минута Лев се обади:

— Гледам, че имаме да чакаме. Да ви се намира колода карти?

Мъжете дори не се усмихнаха.

Най-сетне вратата се отвори и излезе Ник Форман. Горната му устна беше подута и едното му око беше отекло и затворено. Когато видя Лев, Ник каза:

— Трябваше да го направя. Инак щяха да ме убият.

„Така значи“, рече си Лев, „открили са ме чрез Ник.“

Към вратата на кабинета приближи слаб очилат мъж. „Опредено не е Вялов“, помисли Лев — „този е твърде хилав.“

— Вкарай го, Тео — нареди слабият.

— Веднага, господин Найъл — отвърна водачът на биячите. Кабинетът напомни на Лев за уютната къщурка, където се беше родил. Вътре беше прекалено топло и задимено. На масичка в ъгъла бяха наредени икони.

Зад стоманено писалище седеше необичайно широкоплещест мъж на средна възраст. Беше облечен в скъп на вид ежедневен костюм, имаше якичка и вратовръзка, а на ръката, с която държеше цигарата, се забелязваха два пръстена.

— Каква е тая шибана смрад? — попита той.

— Съжалявам, господин Ви. Повърнато — каза Тео. — Взе да се репчи, трябваше да го поуспокоим и си върна обяда.

— Пуснете го.

Освободиха ръцете на Лев, но останаха до него.

Господин Ви го огледа.

— Получих съобщението ти — рече той. — Че би трябвало да съм по-любезен.

Лев събра смелост. Нямаше да умре с хленч.

— Вие ли сте Йосиф Вялов?

— Ей Богу, и тебе си те бива. Да ме питаш кой съм.

— Търсих Ви.

— Ти си търсил мен!

— Семейство Вялови ми продадоха билет от Петербург до Ню Йорк и ме зарязаха в Кардиф — каза Лев.

— Е, и?

— Искам си парите обратно.

Вялов го изгледа продължително. Накрая се засмя.

— Какво да правя, харесваш ми.

Лев затаи дъх. Означаваше ли това, че Вялов няма да го убие?

— Имаш ли работа? — попита го Вялов.

— Работя за Вас.

— Къде?

— В хотел Санкт Петербург , в конюшнята.

Вялов кимна.

— Мисля, че можем да ти предложим нещо по-добро.

През юни 1915 година Америка се приближи с още една стъпка към войната.

Гас Дюър бе ужасен. Според него не трябваше Съединените щати да влизат в Европейската война. Американският народ и президентът Удроу Уилсън бяха на същото мнение. Ала по някакъв начин опасността наближаваше.

Кризата настъпи през май, когато немска подводница торпилира Лузитания , британски кораб със сто седемдесет и три тона пушки, муниции и снаряди. Освен това корабът превозваше две хиляди пътници, сред които сто двадесет и осем американски граждани.