Слезе по късата алея към портичката на двора, обърна се и затича към вратата на къщата и я удари с дясното си рамо. Вратата се отвори с трясък и Били падна вътре.
Надигна се, потърка натъртеното рамо и бутна разбитата врата на мястото й. Къщата беше тиха.
— Ет? — провикна се Били. — Къде си?
Отново чу стон и последва звука в първата стая на приземния етаж. Женска спалня, с порцеланови фигурки на полицата на камината и завеси на цветя на прозореца. Етел беше в леглото, облечена в сива рокля, която я покриваше като палатка. Не лежеше, а се опираше на длани и колене и стенеше.
— Какво ти има, Ет? — попита Били с изтънял от уплаха глас.
Тя си пое дъх.
— Бебето идва.
— Ох, по дяволите. По-добре да доведа доктор.
— Късно е, Били. Иисусе Христе, боли!
— Звучиш все едно умираш!
— Не, Били, така се ражда. Ела и ми дръж ръката.
Били коленичи до леглото и Етел улови ръката му. Стисна здраво и пак простена. Този път беше по-дълго и по-болезнено и Етел сграбчи ръката на Били така силно, че той се побоя да не му счупи някоя кост. Стенанието завърши с писък, после Етел задиша, сякаш е тичала цяла миля.
Минута по-късно рече:
— Съжалявам, Били, но ще трябва да погледнеш под полата ми.
— О! Хм, добре.
Всъщност Били не разбираше защо, но реши, че е по-добре да прави каквото му се каже. Повдигна полите на роклята.
— О, Иисусе!
Чаршафите бяха прогизнали от кръв. Насред тях имаше някакво малко розово нещо, покрито със слуз. Той отличи една голяма кръгла глава със затворени очи, две малки ръчици и два крака.
— Та това е бебе!
— Вдигни го, Били — каза Етел.
— А? Аз ли? Хубаво.
Приведе се над леглото. Подложи една ръка под главичката и друга под дупето на детето. Видя, че е момченце. То беше хлъзгаво и лигаво, обаче Били успя да го повдигне. Пъпната връв още го свързваше с Етел.
— Взе ли го?
— Аха — каза той. — Момче е.
— Диша ли?
— Не знам. Как се разбира? — Били се мъчеше да потисне паниката си. — Не. Не диша, май не диша.
— Плесни го по дупето, не много силно.
Били обърна бебето, лесно го обхвана в една ръка и рязко го плесна. Момченцето тутакси отвори уста, вдиша и изпищя от негодувание. Били остана доволен.
— А така! Слушай, слушай!
— Подръж го още малко, докато се обърна. — Етел се намести в седнало положение и пооправи роклята си. — Дай ми го.
Били внимателно подаде детето. Етел го положи в сгъвката на ръката си и изтри личицето му с ръкав.
— Прекрасен е.
Били не беше много сигурен.
Пъпната връв вече не беше синя и издута, а бледнееше и се сбръчкваше.
— Отвори онова там чекмедже и ми подай ножиците и макара памучен конец.
Етел завърза два възела по дължината на връвта и сряза между тях.
— Така. — Тя разкопча предната част на роклята си. — Вероятно няма да се притесниш от това, след като видя другото.
Тя извади едната си гърда и сложи зърното в устата на бебето. Той засука.
Етел имаше право — Били никак не се притесняваше. Само преди час щеше да умре от срам, ако видеше голите гърди на сестра си, а сега това му се струваше най-обикновено нещо. Чувстваше само огромно облекчение, че бебето е добре. Гледаше го в захлас как суче и се дивеше на мъничките му пръстчета. Все едно наблюдаваше чудо. Лицето му бе мокро от сълзи и той се питаше кога ли е плакал, не помнеше.
Скоро бебето заспа. Етел закопча роклята си.
— Ще го измием след минута — каза тя и затвори очи. — Мили Боже. Не знаех, че ще боли толкова.
— Кой е бащата, Ет?
— Граф Фицхърбърт — отговори Етел. После отвори очи. — Ох, по дяволите, мислех никога да не ти го кажа.
— Проклета свиня — промълви Били. — Ще го убия.
Петнадесета глава
Юни-септември, 1915 година
Когато корабът навлезе в нюйоркското пристанище, на Лев Пешков му мина през ума, че Америка може и да не е толкова прекрасна, колкото твърдеше брат му Григорий. Той се подготви за ужасяващо разочарование, ала нямаше нужда. Америка бе всичко, на което той се надяваше — богата, оживена, вълнуваща и свободна.
Три месеца по-късно, в един горещ юнски следобед, той работеше в конюшните на един хотел в Бъфало и се грижеше за коня на един от гостите. Собственикът на мястото бе Йосиф Вялов, който беше сложил приличен на луковица купол на покрива на старата таверна Централ и я бе прекръстил на хотел Санкт Петербург , може би от носталгия по града, който бе напуснал като дете.
Подобно на много от руските имигранти в Бъфало, и Лев работеше за Вялов, но не го беше срещал. Ако въобще го срещнеше, не знаеше какво би казал. В Русия семейство Вялови измамиха като го зарязаха в Кардиф, и той още не можеше да го забрави. От друга страна, осигурените от петербургските Вялови документи без засечка прекараха Лев през американските имиграционни власти. Щом спомена името на Вялов в един бар на улица „Канал“, незабавно получи работа.
Читать дальше