Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Направо? На четвърт миля? — уточни Били.

— Аха. И десно.

— И да завия надясно?

— „Ок гров.“

— „Ок гров“?

— Ше видиш.

Оказа се, че името на улицата е „Оук гроув“. 6 6 Означава „дъбова горичка“ — бележка на редактора. Нямаше никаква горичка, камо ли дъбова. Представляваше тясна, виеща се уличка сред рушащи се тухлени сгради, пълна с хора, коне и ръчни колички. Следващите две питания отведоха Били пред някаква къща, притисната между кръчмата Кучето и патицата и бакалия със заковани прозорци, При Липман . Входната врата беше отворена. Били се качи по стълбите до най-горния етаж и се озова в помещение, където двадесетина жени шиеха военни униформи.

Продължиха да работят, тракаха с педалите на шевните машини и се преструваха, че не го забелязват, докато най-сетне една рече:

— Ела, миличък, няма да те изядем. Е, като се замисля, може и да опитам мъничко.

Всички се закискаха.

— Търся Етел Уилямс — каза Били.

— Няма я — отвърна жената.

— Защо? Болна ли е? — притесни се той.

— Работа ли ти е да знаеш? — Жената стана от мястото си пред шевната машина. — Аз съм Милдред. Ти кой си?

Били я огледа. Хубавица, нищо че й бяха криви зъбите. Носеше ярко червило, а изпод шапката й се подаваха светли къдрици. Увита беше в дебело и безформено палто, но Били виждаше как бедрата й се полюшват, когато приближи към него. Прекалено беше захласнат, та да може да говори.

— Не си оня копелдак, дето я оправил и офейкал, нали?

Били най-сетне проговори:

— Аз съм брат й.

— А! Мама му стара, ти Били ли си?

Били зяпна. Никога не бе чувал такива думи от жена досега.

Тя го огледа дръзко.

— Брат си й, я. Вижда се, нищо че изглеждаш по-голям от шестнайсет. — Тонът й омекна, така че нещо вътре в него се затопли. — Същите тъмни очи и къдрава коса.

— Къде мога да я намеря?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Случайно знам, че тя не ще семейството й да разбере къде живее.

— Страх я е от баща ми. Но ми написа писмо. Разтревожих се за нея, та хванах влака и дойдох.

— Чак от оная уелска дупка?

— Не е дупка — възмути се Били. После сви рамене и рече. — Е, май е дупка, предполагам.

— Обожавам акцента ти — каза Милдред. — Все едно слушам как някой ми пее.

— Знаеш ли къде живее?

— Как намери това място?

— Тя каза, че работи при Мани Литов в Олдгейт.

— Еха, цял Шерлок Холмс си се извъдил — възкликна Милдред, не без нотка на неохотно възхищение.

— Ако ти не ми кажеш къде е, някой друг ще ми каже — отвърна Били с пресилена увереност. — Няма да се прибера, без да я видя.

— Ще ме утрепе, ама все едно. Улица „Нътли“ номер двадесет и три.

Били поиска указания, като я накара да говори бавно.

— Недей да ми благодариш — рече му тя на изпроводяк. — Само ме пази, ако Етел опита да ме убие.

— Добре тогава — каза Били и помисли колко вълнуващо ще е да защитава Милдред от нещо.

Другите жени извикаха „довиждане“ и му пратиха въздушни целувки, което го смути.

Улица „Нътли“ беше като тих оазис. Редиците къщи бяха построени по модел, добре познат на Били само за един ден в Лондон. Бяха доста по-големи от миньорските и имаха малки предни дворчета, а не излизаха право на улицата. Впечатлението за ред и симетрия се създаваше от двукрилите прозорци с по дванадесет стъкла на всички къщи на улицата.

Били почука на номер двадесет и три, но никой не отвори.

Той се разтревожи. Защо Етел не е отишла на работа? Болна ли е? Ако не, защо не е у дома?

Надзърна през процепа на пощенската кутия и видя антре с лъснати дъски на пода и закачалка с познато старо кафяво палто. Денят беше студен. Етел не би излязла без палтото.

Пристъпи до прозореца и опита да погледне вътре, но не можа заради дантеленото перде.

Върна се пред вратата и пак надникна през процепа. Вътре нищо не беше променено, но този път се чу шум. Продължително болезнено стенание. Били долепи уста до отвора на пощенската кутия и викна:

— Ет, ти ли си? Аз съм Били. Отпред съм.

Последва дълго мълчание и нов стон.

— По дяволите — изруга момчето.

Бравата беше Йейл . Значи сигурно беше захваната с два болта за вратата. Били удари с ръба на дланта си. Вратата не изглеждаше особено здрава и той предположи, че е от евтин чам, и то доста стара. Отстъпи, вдигна десния си крак и я изрита с тока на тежкия миньорски ботуш. Чу се звук от разцепено дърво. Ритна още няколко пъти, но вратата не се отвори.

Щеше му се да има чук.

Огледа улицата с надеждата да зърне работник с инструменти, но видя само двама кирливи момчурляци, които го наблюдаваха с интерес.