Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Той извика:

— Скачай!

Лев скокна и единият му крак попадна на стъпалото. Били сграбчи ръката му. Клатушкаха се заедно, докато Лев отчаяно се мъчеше да се изтегли вътре. Били го дръпна силно и го прибра.

Лев се отпусна с облекчение на една седалка.

Били затвори вратата и седна срещу него.

— Благодаря ти.

— На косъм беше — отвърна Били.

— Нищо, успях. Само това има значение — ухили се Лев.

На следващата сутрин Били слезе на гара „Падингтън“ и помоли да го упътят към Олдгейт. Един дружелюбен лондончанин го заля с подробни указания. Всяка дума от пороя беше напълно неразбираема за Били. Поблагодари на човека и излезе от гарата.

Никога не беше ходил в Лондон, но знаеше, че „Падингтън“ е на запад, а бедните живеят на изток, и се отправи към утринното слънце. Градът беше по-голям, отколкото той си беше представял, и доста по-оживен и объркващ от Кардиф, но на Били му беше приятно: шумът, забързаните возила, тълпите и най-вече магазините. Не подозираше, че на света съществуват толкова много магазини. Колко ли пари се харчеха в лондонските магазини всеки ден? Сигурно хиляди паундове, дори милиони.

От усещането за свобода почти му се завъртя главата. Тук никой не го познаваше. В Абъроуен и дори когато отскачаше до Кардиф винаги можеше да го видят приятели или роднини. В Лондон можеше да се разхожда по улиците за ръка с някое хубаво момиче и родителите му никога да не узнаят. Не че смяташе да прави това, но мисълта, че може — и наличието на толкова много красиви и добре облечени момичета — беше опияняваща.

Не след дълго видя автобус с надпис „Олдгейт“ отпред и скочи вътре. В писмото си Етел споменаваше Олдгейт.

Когато разшифрова писмото на сестра си, се разтревожи много. Разбира се, не можеше да го обсъжда с родителите им. Изчака ги да тръгнат за вечерната служба в параклиса „Витезда“ — той самият вече не ходеше там — и тогава написа бележка.

Скъпа мамо,

Тревожа се за нашата Ет и отидох да я намеря. Извинявай, че така се изнизвам, но не искам разправии.

Понеже беше неделя, Били вече се беше изкъпал, обръснал и докарал в най-хубавите си дрехи. Костюмът беше вехтичък, наследен от баща му, но ризата беше чиста и бяла, имаше и черна плетена вратовръзка. Подремна в чакалнята на гарата в Кардиф и хвана първия влак за Лондон в малките часове в понеделник.

Кондукторът го предупреди, когато стигнаха Олдгейт, и Били слезе. Кварталът беше беден — паянтовите къщи едва се крепяха, по улиците имаше сергии на вехтошари, а босоноги дечурлига играеха по зловонните входове. Не знаеше къде живее Етел — тя не споменаваше адреса в писмото си. Единствената му следа бяха думите Работя по дванайсет часа на ден в шивачницата на Мани Литов .

Нямаше търпение да разкаже на Ет всички новини от Абъроуен. Тя би трябвало да знае от вестниците за провала на вдовишката стачка. Били кипваше от гняв, щом помислеше за това. Началниците можеха да се държат безобразно, понеже държаха всички карти. Притежаваха мините и къщите и действаха, като че притежават и хората. Заради сложните избирателни закони повечето миньори нямаха право на глас, затова депутатът за Абъроуен в парламента беше консерватор, който неизменно взимаше страната на компанията. Бащата на Томи Грифитс разправяше, че нищо няма да се промени без революция като във Франция. Таткото на Били обясняваше, че имат нужда от правителство на Лейбъристка партия. А Били не знаеше кой е прав.

Приближи се към един приветлив наглед момък и го попита:

— Знаете ли пътя към фабриката на Мани Литов?

Младежът отвърна на език, който звучеше като руски.

Били опита отново, този път обаче попадна на англичанин, който никога не бе чувал за Мани Литов. Олдгейт не беше като Абъроуен, където всички знаеха пътя към всички места в града. Дали беше стигнал толкова далеч — и беше похарчил всички тези пари за билет — напразно?

Още не беше склонен да се откаже. Огледа оживената улица в търсене на хора с вид на британци и занаятчии, с инструменти или колички. Безуспешно запита още петима човека, докато се натъкна на един мияч на прозорци, понесъл стълба.

— Мани Литов? — повтори онзи, като при това успя да замести „т“ с нещо като прокашляне. — За дрей?

— Моля да ме извините — вежливо рече Били — Бихте ли повторили?

— За дрей. Праат дрей секакви.

— Хм. Може би да — отчаяно отговори Били.

Миячът кимна.

— Напрао, четвърт миля, десно, „Ок гров.“