Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Тогава Лев го беше избутал наполовина над парапета и беше заплашил, че ще му счупи врата и ще хвърли трупа му в морето.

— Не, не помня — излъга той.

— Няма значение — каза Спиря. — Просто исках да ти простя.

„Праведност“, помисли си с облекчение Лев.

— Онова, което вършехме, беше грях — продължи Спиря. — Изповядах се и получих прошка.

— Значи няма да моля свещеника ти да играе карти с мене.

— Не се шегувай.

Лев искаше да стисне Спиря за гърлото, както на кораба, обаче младежът вече не изглеждаше като човек, когото може да принуждава със сила. По някаква ирония расото го беше одързостило.

— Длъжен съм да разкрия престъплението ти пред хората, които ограбваш — продължи Спиря.

— Няма да ти благодарят. Може да отмъстят и на двама ни.

— Расото ще ме пази.

Лев поклати глава.

— Повечето ограбени от нас с тебе бяха бедни евреи. Навярно помнят как свещениците са гледали с усмивка, докато казаците са ги пребивали. Може да те наритат до смърт още по-охотно, именно заради расото ти.

Сянката на гняв премина по младото лице на Спиря, но той се насили да се усмихне благодушно.

— Повече се тревожа за теб, сине мой. Не ми се ще да провокирам насилие срещу теб.

— Какво ще направиш? — Лев можеше да разбере кога го заплашват.

— Въпросът е ти какво ще правиш.

— Ще си мълчиш ли, ако спра?

— Ако се изповядаш, разкаеш се искрено и спреш да прегрешаваш, Бог ще ти прости и след това няма да имам правото да те наказвам.

„А и ти ще се измъкнеш“, помисли си Лев.

— Добре, ще го направя.

Още щом го каза, осъзна, че е отстъпил прекалено бързо.

Следващите думи на Спиря потвърдиха, че той не се лъже лесно.

— Ще проверя. И ако си нарушил обещанието си към мен и към Бог, ще разкрия престъплението ти пред твоите жертви.

— И ще ме убият. Добра работа, отче.

— Доколкото мога да преценя, това е най-добрият начин да разрешим моралната дилема. Свещеникът ми е съгласен. Както прецениш.

— Нямам избор.

— Бог да те благослови, сине мой.

Лев си тръгна.

Излезе от пределите на Тай Гуин и кипящ от гняв закрачи по дъжда към Абъроуен. Колко подходящо за свещеник, сърдито размишляваше Лев, да отнеме на човека възможността да се поправи. Сега на Спиря си му беше добре — храна, дрехи, жилище, предоставени му за вечни времена от църквата и от гладните богомолци, даряващи пари, които всъщност не можеха да си позволят. Сега на Спиря му оставаше само да пее в черква и да закача иподяконите през остатъка от дните си.

А какво да прави Лев? Ако престане да лъже на карти, ще му трябва цяла вечност да спести достатъчно за път. Така се обричаше да прекара години в грижи за понитата в мината, на половин миля под земята. И никога нямаше да изкупи грешката си и да прати на Григорий парите за билет до Америка.

Никога не избираше лесния път.

Упъти се към кръчмата Двете корони . В Уелс съблюдаваха неделния ден и на кръчмите беше забранено да работят, но в Абъроуен не гледаха строго на правилата. В града имаше само един полицай, и в неделя и той излизаше в почивка като повечето от хората. От приличие Двете корони затваряха предната си врата, но редовните клиенти влизаха през кухнята и работата си вървеше както обикновено.

На бара седяха братята Понти — Джоуи и Джони. И двамата пиеха уиски — непривично за тях. Миньорите пиеха бира. Уискито бе напитката на богатите; една бутилка вероятно се задържаше в Двете корони от Коледа до Коледа.

Поръча си халба бира и се обърна към по-големия от братята.

— Драго ми е да те видя, Джоуи.

— И на мен, Григорий.

Лев все още ползваше името на брат си, изписано в паспорта.

— Паралия си днеска, а Джоуи?

— Аха. Двамата с хлапето отидохме до Кардиф вчера за боксовите мачове.

Братята приличат на боксьори, рече си Лев — бяха широкоплещести, дебеловрати и с големи ръце.

— Добри ли бяха?

— Черния Дженкинс срещу Тони Римлянина. Заложихме на италианче като нас. Тринайсет към едно и Тони го събори за три рунда.

Лев понякога имаше трудности с книжовния английски, но знаеше какво значи „тринайсет към едно.“

— Трябва да поиграете карти. В… — подхвана Лев. Поколеба се, после се сети за фразата. — … в късметлийска серия сте.

— А, не ща да губя пари толкова бързо, колкото съм ги спечелил — каза Джоуи.

Въпреки това след половин час, когато играчите се събраха в обора, Джоуи и Джони бяха там. Останалите бяха смесица от уелсци и руси.

Играеха някаква тукашна версия на покера. Лев харесваше тази игра. Ръката беше от по три карти и повече не се раздаваха и не се разменяха, така че вървеше бързо. Ако един играч вдигнеше залога, съседът му трябваше да отговори незабавно — не можеше да остане в играта при първоначалния залог — така че сумите се увеличаваха бързо. Залозите продължаваха до оставането само на двама играчи. Единият можеше да свърши играта като удвои залога и така принуди противника да разкрие картите си. Най-добрата ръка бяха три еднакви карти, и най-вече три тройки.