Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Така си е! — рече една жена зад Етел.

— Наскоро говорих с жена в Бърмондси, чийто съпруг бил убит при Ипр — трябва да издържа четири деца, а получава женска заплата.

— Срам! — извикаха няколко жени.

— Ако за работодателя си струва да плаща на даден мъж по шилинг за направата на един шип за лагер, то си струва да плаща по толкова и на жените.

Мъжете се разшаваха неудобно в столовете си.

Мод обхвана публиката със стоманен поглед.

— Когато чуя социалисти да се изказват против равното заплащане на жените, питам ги: Позволявате ли на алчните работодатели да се отнасят към жените като към евтина работна ръка?

Етел си каза, че на една жена с произхода на Мод са нужни доста храброст и независимост, та да има подобни възгледи. Тя й завидя. Ревнуваше я заради красивите дрехи и гладкия бляскав изказ. На всичко отгоре, Мод се бе омъжила за човека, когото обича.

След лекцията мъжете от Лейбъристката партия нападнаха Мод с въпроси. Ковчежникът на местната партийна организация, червендалест шотландец на име Джок Рийд, попита:

— Как може още да плачете за правото на глас на жените, когато момчетата ни мрат във Франция?

Чуха се силни гласове в негова подкрепа.

— Радвам се, че ме попитахте, защото този въпрос тормози много мъже, а също и жени. — Етел се възхити на помирителния тон на отговора, който отлично контрастираше с нападателността на питащия. — Трябва ли нормалната политическа дейност да спре по време на войната? Трябва ли да присъствате на събрание на Лейбъристката партия? Трябва ли профсъюзите да продължат да се борят срещу експлоатацията на работниците? А Консервативната партия спряла ли е дейността си, докато трае войната? Несправедливостта и потисничеството дали ли са си почивка? Аз казвам: не, другарю. Не бива да позволяваме противниците на прогреса да се възползват от войната. Тя не бива да се превръща в извинение за традиционалистите да ни задържат. Както казва господин Лойд Джордж — „бизнес както винаги“.

След събранието направиха чай — жените, разбира се. Мод седна до Етел и свали ръкавиците си, за да вземе в нежните си ръце чашката и чинийката от груба синя керамика. Етел вярваше, че няма да е възпитано да каже на Мод истината за нейния брат, затова й предложи най-новата версия на измислената сага за „Теди Уилямс“, убит на фронта във Франция.

— Казвам на хората, че сме били женени — обясни тя и докосна евтината си халка. — Не че напоследък някого го е грижа за това. Когато момчетата заминават на война, момичетата искат да им доставят удоволствие, независимо дали са женени. — После сниши глас — Предполагам, че нямаш вести от Валтер.

Мод се усмихна.

— Случи се нещо изумително! Нали си чела за коледното примирие по вестниците?

— Да, разбира се — британци и германци си разменят подаръци и играят футбол в ничията земя.

— Именно. А Фиц срещнал Валтер!

— Е, това е невероятно.

— Разбира се, Фиц не знае, че сме женени, затова Валтер е внимавал какво ще му каже. Но ми съобщава, че мисли за мен на Коледа.

Етел стисна ръката й.

— Значи той е добре!

— Воювал е в Източна Прусия, а сега е на фронта във Франция, но е невредим.

— Слава Богу. Обаче не допускам, че отново ще имаш новини от него. Подобен късмет не се повтаря.

— Така е. Единствената ми надежда е по някаква причина да го пратят в неутрална страна като Швеция или Съединените щати, откъдето да ми прати писмо. Иначе ще трябва да чакам до края на войната.

— Ами графът?

— Фиц е добре. Първите няколко седмици от войната си е живял живота в Париж.

„Докато аз търсех работа в някоя фабрика“, помисли си с възмущение Етел.

— А княгиня Беа роди момченце — додаде Мод.

— Фиц сигурно е щастлив, че има наследник.

— Всички сме доволни — рече Мод и Етел си спомни, че тя е не само бунтовничка, но и аристократка.

Събранието приключи. Едно такси чакаше Мод и двете се сбогуваха. Бърни Лекуит взе автобуса заедно с Етел.

— Тя надмина очакванията ми — каза Бърни. — Висша класа, разбира се, но съвсем разумна. И дружелюбна, особено към теб. Предполагам, че човек опознава отлично семейството за което работи.

„Представа си нямаш“, помисли си Етел.

Тя живееше на тиха улица с еднотипни къщички, стари, но добре построени и населени предимно с позамогнали се работници, занаятчии и началници на цехове из фабриките заедно с техните семейства. Бърни я изпрати до входната врата. Навярно искаше да я целуне за лека нощ. Етел се заигра с мисълта да му позволи, просто защото беше благодарна, че на света има един мъж, който още я намира за привлекателна. Но разумът й надделя — не искаше да му дава лъжливи надежди.