Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Тъкмо бяха спрели за почивка и за кратко педалите под краката им стихнаха. Жената до Етел беше на нейната възраст и се казваше Милдред Пъркинс, коренячка лондончанка. Милдред освен това живееше под наем в къщата на Етел. Иначе красивото й лице бе поразвалено от изпъкналите зъби. Неин специалитет бяха неприличните шеги. Тя продължи:

— И ми вика тоя доктор, вика ми, не трябва да говориш такива неща, това е мръсна дума.

Етел се подсмихна. Милдред успяваше за малко да поразвесели мрачните дванадесетчасови работни дни. Етел не беше чувала досега да се говори така. В Тай Гуин прислугата имаше добри маниери. А тези лондончанки говореха както си искат. Бяха на всякакви възрасти и от няколко националности; някои едва говореха английски, включително двете бегълки от окупираната от немците Белгия. Единственото общо между всички тях бе, че са достатъчно отчаяни да се съгласят с тази работа.

— И му викам, как да го кажа тогава, докторе? Той ми вика, кажи, че те сърби пръстът.

Шиеха британски военни униформи — хиляди куртки и панталони. Ден след ден от кроячницата на съседната улица докарваха в кашони ръкави, гърбове и крачоли от дебел плат в цвят каки, жените тук ги съшиваха и ги пращаха в друга малка фабрика, за да им пришият копчетата и да им прорежат илиците. Заплащането беше за свършена работа.

— И ми вика, пръстът през цялото време ли ви сърби, госпожо Пъркинс, или само от време на време?

Милдред спря, жените притихнаха в очакване на края.

— И му викам, не, докторе, само като пикая през него.

Жените избухнаха в смях и взеха да подвикват одобрително.

Тогава влезе едно слабичко дванадесетинагодишно момиче с прът на рамо. На пръта висяха двадесет големи чаши и халби. Детето внимателно постави пръта на пейката. В чашите имаше чай, горещ шоколад, бульон или редичко кафе. Всяка от жените имаше своя чаша. Два пъти на ден, преди и след пладне, те даваха на момичето Али по пени или половин пени и то отнасяше чашите в кафенето в съседната сграда да ги напълнят.

Жените отпиха от чашите, протегнаха ръце и крака и потъркаха очи. „Не е като да копаеш въглища“, рече си Етел, „ала е уморително да се привеждаш с часове над машината и да се взирай в бодовете.“ При това трябваше да се работи добре. Началникът Мани Литов, проверяваше всяка дреха и ако нещо не беше както трябва, не плащаше. Етел обаче подозираше, че Мани продава и дефектните униформи.

След пет минути в работилницата се появи и самият Мани, плесна с ръце и рече:

— Хайде, обратно на работа.

Жените пресушиха чашите и се върнаха на пейката.

Мани беше експлоататор, обаче жените казваха, че има и по-лоши от него. Поне не ги биеше и не искаше от тях сексуални услуги. Беше тридесетинагодишен, тъмноок и с черна брада. Баща му беше шивач, дошъл от Русия и отворил дюкян на „Майл енд роуд“. Там шил евтини костюми за банковите чиновници и разсилните от борсата. Мани научил занаята при него и сетне се заловил с по-амбициозно предприятие.

Войната се отрази добре на работата. От август до Коледа в армията се записаха един милион доброволци, а всеки от тях имаше нужда от униформа. Мани наемаше всяка шивачка, която успееше да намери. За щастие, в Тай Гуин Етел се беше научила да шие на машина.

Етел имаше нужда от работа. Макар че къщата й беше изплатена и освен това тя получаваше наем от Милдред, трябваше да пести за времето след раждането на детето. Онова, което научи, докато си търсеше работа, я изпълни с безсилен гняв.

За жените се откриваха разнообразни работни места, обаче Етел бързо разбра, че още не са равнопоставени с мъжете. Работа, за която мъжете получаваха три или четири паунда седмично, се предлагаше на жените за един паунд. При това с жените се държаха враждебно и ги напъждаха. Пътниците в автобусите не показваха билетите на жени-кондукторки, инженерите сипваха смазка в кутиите с инструменти на работничките, на жените се отказваше достъп до кръчмите при вратите на фабриките, където работеха. Етел се гневеше още повече, когато същите тези мъже наричаха жените мързеливи и повлекани, ако децата им ходеха дрипави.

Най-накрая, неохотно и ядно, тя се залови със занаят, в който обичайно наемаха жени, и се закле да промени несправедливата система, преди да умре.

Разтри гърба си. Трябваше да роди след една или две седмици и щеше всеки момент да спре да работи. Неудобно беше да шие на машината с издутия си корем, а най-трудно се справяше с умората, която заплашваше да я надвие.