Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Върна се в землянката, за да закуси в мрачно мълчание заедно с другите офицери, с мухлясал хляб и консервирана шунка. После излезе да пуши. Никога не се бе чувствал толкова нещастен. Помисли какво закусват в момента в Тай Гуин: горещи наденички, пресни яйца, бъбреци с подправки, пушена херинга, препечен хляб с масло и уханно кафе със сметана. Копнееше за чисто бельо, добре изгладена риза и костюм от мека вълна. Искаше да седи в дневната, пред пращящия в камината огън и да няма какво да прави, освен да чете глупавите вицове в Пънч .

Мъри излезе след него и каза:

— Търсят те по телефона, майоре. От щаба.

Фиц се изненада. Някой доста се беше потрудил да разбере къде се намира. Надяваше се да не го търсят във връзка с някоя разпра, избухнала между французите и британците, докато той е раздавал коледни подаръци. Тревожно свъсен, той влезе и вдигна полевия телефон.

— Фицхърбърт.

— Добро утро, господин майор — отговори непознат глас. — Капитан Дейвис на телефона. Не ме познавате, но ме помолиха да Ви предам съобщение от дома.

От вкъщи? Фиц се надяваше да няма лоши новини.

— Много любезно от Ваша страна, капитане. Какво е съобщението?

— Съпругата Ви е родила здраво момченце, сър. И двамата са добре.

— О! — Фиц от изненада седна на някакъв сандък. Детето би трябвало да се роди след една или две седмици. Недоносените бебета бяха доста крехки. Но съобщението гласеше, че момченцето е в добро здраве. Беа също.

Фиц имаше син. Имаше кой да наследи титлата.

— Там ли сте, майоре? — попита Дейвис.

— Да, да… Просто съм малко изненадан. Рано се е родил.

— Понеже е Коледа, сър, помислихме, че новините може да Ви ободрят.

— Несъмнено. Така е!

— Може ли пръв да Ви предложа поздравленията си?

— Много любезно. Благодаря — рече Фиц. Но капитан Дейвис вече бе затворил.

След миг осъзна, че останалите офицери в землянката го гледат в мълчание. Накрая един се осмели:

— Добри или лоши новини?

— Добри! Всъщност, чудесни. Станах баща.

Всички му стиснаха ръката и го потупаха по гърба. Мъри извади бутилката уиски, въпреки ранния час, и пиха за здравето на бебето.

— Как се казва? — попита капитанът.

— Виконт Абъроуен, докато съм жив — отговори Фиц, а после се сети, че Мъри пита за името, не за титлата на детето. — Джордж, на баща ми, и Уилям, на дядо ми. Бащата на Беа се е казвал Пьотр Николаевич, така че може да добавим и тези.

Мъри се поразвесели.

— Джордж Уилям Питър Никълъс Фицхърбърт, виконт Абъроуен. Предостатъчно имена са това!

Фиц кимна добросърдечно.

— Особено при положение, че вероятно тежи седем паунда.

Чувстваше се горд и преизпълнен с бодрост и имаше потребност да сподели новината.

— Може да мина по фронтовата линия — каза той, когато допиха уискито. — Да раздам малко пури на хората.

Фиц излезе от землянката и тръгна през окопа, свързващ предната и задната линия. Бе в еуфория. Нямаше стрелба и въздухът беше чист и прохладен, освен когато подмина нужниците. Откри, че мисли не за Беа, а за Етел. Родила ли е вече? Щастлива ли е в къщата, за която го изнуди да плати? Макар да се беше изненадал неприятно от твърдостта, с която Етел се спазари с него, не можеше да забрави, че тя носи неговото дете. Дано роди лесно като Беа.

Всички подобни мисли излетяха от ума му, когато стигна фронта. Свърна в предния окоп и се потресе.

Нямаше никой.

Фиц обходи в зигзаг загражденията и не видя никого. Беше като в история за призраци или за онези кораби, който си плават невредими без жива душа на борда.

Сети се да погледне над ръба на окопа.

Това не биваше да се върши небрежно. Мнозина се бяха простили с живота още в първия си ден на фронта, тъкмо защото бяха хвърлили по един поглед над окопа.

Фиц взе една от лопатите с къси дръжки, наречени шанцов инструмент. Постепенно я подаде над ръба на насипа. После стъпи на издигнатата позиция за стрелба и бавно надигна глава и погледна навън през тесния процеп между насипа и лопатата.

Видяното го изуми.

Всички мъже се намираха в осеяната с кратери пустош на ничията земя. Но не се биеха. Стояха си на групички и разговаряха.

Имаше нещо странно във вида им. След миг Фиц забеляза, че някои от униформите са в цвят каки, а други — сивосини. Войниците разговаряха с врага.

Фиц пусна долу шанцовия инструмент, подаде глава изцяло над насипа и зяпна. Стотици войници, докъдето му стигаше погледът, британци и немци заедно.

Какво ставаше, по дяволите?