Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Обадете се на полицейския началник. Кажете му да нареди на хората си да спират всяко такси в града, да изхвърлят пасажерите и да насочат шофьорите насам. Ще натоварим колите с войници и ще ги пратим на бойното поле.

Фиц се ухили, когато разбра, че генералът говори сериозно. Такова отношение му се нравеше. Да правим всичко необходимо, стига да победим.

Дюпюи сви рамене и вдигна телефона.

— Свържете ме незабавно с началника на полицията.

Фиц си помисли: „трябва да видя това“.

Излезе и запали пура. Не се наложи да чака дълго. След няколко минути едно такси, червено Рено , мина по моста „Александър III“, заобиколи просторната и пищна морава и спря пред главната сграда. Последваха още две, после дузина, после сто.

След два часа няколкостотин еднакви червени таксита вече стояха пред Инвалидите . Фиц не беше виждал подобно нещо през живота си.

Шофьорите стояха облегнати на колите, пушеха лули и разговаряха оживено в очакване на заповедите. Всеки имаше собствена теория защо са тук.

Накрая Дюпюи излезе от сградата на лицея и прекоси пътя с мегафон в едната ръка и сноп армейски бланки за реквизиция в другата. Покатери се на предния капак на едно такси и тогава шофьорите се смълчаха.

— Военният комендант на Париж изисква петстотин таксита от тук до Блани — викна Дюпюи през мегафона.

Шофьорите мълчаха и го гледаха невярващо.

— Там всяка кола ще вземе петима войници и ще ги откара до Нантьо.

Това бе на тридесет мили източно от града, много близо до фронтовата линия. Шофьорите започнаха да разбират. Спогледаха се и закимаха усмихнати. Фиц предполагаше, че се радват да участват във военните действия, при това по този необичаен начин.

— Моля преди да тръгнете да вземете по един формуляр и да го попълните, за да си поискате заплащането след връщане.

Шофьорите зашумяха. Щяха да им платят! Това затвърди подкрепата им.

— Когато тръгнат петстотин коли, ще дам указания на следващите петстотин. Да живее Париж! Да живее Франция!

Шофьорите завикаха неудържимо. Струпаха се върху Дюпюи за бланките. Фиц с удоволствие помагаше за раздаването на книжата.

Скоро малките автомобилчета потеглиха, завиха пред сградата, пресякоха моста и тръгнаха, натискайки въодушевено клаксоните. Под слънчевата светлина се проточи яркочервена линия към фронта.

На британците им отне три дни да изминат двадесет и пет мили. Фиц не знаеше къде да се дене от срам. Не срещнаха почти никаква съпротива — ако се бяха движили по-бързо, можеха да нанесат решителен удар.

Въпреки това, сутринта на девети септември той откри, че хората на Галиени са в оптимистично настроение. Фон Клук се оттегляше.

— Немците са уплашени! — каза полковник Дюпюи.

Фиц не вярваше, че са уплашени, а картата предлагаше по-правдоподобно обяснение. Британците, макар и бавни и плахи, се бяха наместили в една пролука между Първа и Втора германски армии, образувана, когато фон Клук изтегли силите си на запад, за да посрещне атаката от Париж.

— Намерили сме слабо място и сега се вклиняваме там рече Фиц и в гласа му трепна надежда.

Каза си, че трябва да се успокои. Германците бяха спечелили всяка битка до момента. От друга страна, снабдителните им линии бяха твърде разтеглени, войниците бяха изтощени, а числеността им беше намалена заради пращането на подкрепления в Източна Прусия. За разлика от тях, в този участък на фронта французите получиха многобройни подкрепления и практически нямаше причина да се тревожат за снабдяването, понеже бяха у дома си.

Надеждите на Фиц помръкнаха, когато британците спряха на пет мили северно от река Марна. Защо спираше сър Джон? Не се беше натъкнал на почти никаква съпротива!

Немците обаче сякаш не забелязваха нерешителността на британците и продължиха отстъплението. В лицея отново се обнадеждиха.

Когато сенките на дърветата се удължиха пред прозорците на училищната сграда и пристигнаха последните за деня доклади, щабът на Галиени бе обзет от тихо ликуване. До края на деня германците бяха обърнати в бягство.

На Фиц му беше трудно да повярва. Отчаянието от преди седмица бе изчезнало. Фиц седеше на един малък за ръста му стол и разучаваше картата на стената. Преди седем дни линията на немците приличаше на трамплин за последната им атака, а сега беше като стена, от която те бяха притиснати.

Когато слънцето залезе зад Айфеловата кула, Съюзниците не бяха победили в точния смисъл на думата, ала за пръв път от седмици насам напредването на германските войски беше спряно.