Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Намери стълбата и се изкатери по насипа. Закрачи бързо по разораната земя. Мъжете показваха снимки на семействата и любимите си, разменяха си цигари и се опитваха да общуват с приказки като:

— Аз Робърт, ти кой?

Фиц забеляза двама сержанти, британец и германец, потънали в задълбочен разговор. Потупа британеца по рамото.

— Ти! Какво правиш, да те вземат дяволите?

Мъжът му отвърна е гърления говор на кардифски докер.

— Не знам как точно стана, сър. Няколко джерита се прехвърлиха през укрепленията си, невъоръжени, и извикаха „Весела Коледа“. После едно от нашите момчета направи същото, после тръгнаха едни към други и преди да мигна, всички бяха навън.

— Но окопите ни са празни! — ядосано рече Фиц. — Не разбирате ли, че това може да е номер?

Сержантът огледа линията от край до край.

— Не, сър, ако трябва да съм честен, не мисля, че може да е номер — хладно отвърна той.

Имаше право. Как би могъл противникът да се възползва от сприятеляването на войниците на фронтовата линия?

Сержантът посочи немския си събеседник.

— Това, сър, е Ханс Браун. Бил сервитьор в лондонския хотел Савой . Говори английски!

Немският сержант козирува на Фиц.

— Радвам се да се запознаем, майоре. Весела Коледа. — Имаше по-слаб акцент от кардифския сержант. Подаде му манерката си — Искате ли малко шнапс?

— Боже милостиви — каза Фиц и се отдалечи.

Нямаше какво да стори. Трудно би било да прекрати това дори и с помощта на подофицерите като уелския сержант. А без тяхната помощ би било невъзможно. Реши, че е по-добре да докладва на някой висшестоящ и да прехвърли проблема.

Преди да си тръгне обаче, чу името си.

— Фиц! Фиц! Ти ли си наистина?

Гласът прозвуча познато. Фиц се обърна и видя вървящ към него германец. Когато онзи приближи, Фиц го разпозна.

— Фон Улрих? — с удивление попита той.

— Същият! — Валтер се усмихна широко и подаде ръка. Без да се замисля, Фиц я пое. Валтер енергично се здрависа. Изглеждаше отслабнал, а светлата му кожа беше загоряла. „Сигурно и аз съм се променил“, помисли си англичанинът.

— Невероятно! Какво съвпадение! — възкликна Валтер.

— Радвам се да те видя жив и здрав. Макар че май не би трябвало.

— И аз се радвам!

— Какво ще правим по този въпрос? — Фиц махна към другаруващите си войници. — Намирам, че това е притеснително.

— Съгласен съм. Утре може да не искат да стрелят по новите си приятели.

— И тогава какво ще правим?

— Трябва скоро да има битка, за да се нормализират нещата. Ако и от двете страни започнат да стрелят на сутринта, скоро пак ще се намразят.

— Дано си прав.

— А ти как си, стари приятелю?

Фиц си спомни добрите новини и засия.

— Станах баща — каза той. — Беа е родила момченце. Почерпи се с една пура.

Запалиха. Валтер му разкри, че е бил на Източния фронт.

— Русите са корумпирани. Офицерите продават запаси на черния пазар и оставят пешаците да гладуват и студуват. Половин Източна Прусия носят евтини руски ботуши, а руските войници ходят боси.

Фиц му сподели за опита си в Париж.

— Любимият ти ресторант, Воазен , още е отворен.

Мъжете започнаха футболен мач, Германия срещу Великобритания, като натрупаха кепетата си за греди.

— Трябва да съобщя за това — каза Фиц.

— И аз. Но, първо, кажи ми как е лейди Мод?

— Добре, мисля.

— Много ми се ще да й споменеш тази ни среща.

Фиц се изненада от тежестта, която Валтер придаде на тази иначе обикновена забележка.

— Разбира се. Има ли конкретна причина?

Валтер отклони поглед.

— Точно преди да си тръгна от Лондон… танцувах с нея на бала на лейди Уестхамптън. Последното цивилизовано нещо, което направих преди тая проклета война.

Последните две думи бяха казани на немски. Гласът на Валтер трепереше. За него беше крайно необичайно да смесва немски и английски. Може би коледната атмосфера му действаше. Той продължи с овлажнели очи:

— Много ми се ще да знае, че съм си мислел за нея на Коледа. Ще й кажеш ли, стари приятелю?

— Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.

Отидох при доктора — каза жената до Етел. — Казах му, че ме сърби оная работа.

Смехът се разнесе на вълнички из стаята. Намираха се на най-горния етаж на малка къща в източен Лондон, близо до Олдгейт. Двадесетте жени седяха пред шевни машини от двете страни на дълга работна пейка. Нямаше огън, а единственият прозорец беше здраво затворен заради февруарския студ. Дъските на пода бяха голи. Мазилката по стените се ронеше от старост и на места отдолу се подаваха летви. Стаята беше душна, ала сякаш никога не се стопляше и всички жени бяха с шапки и палта.