Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Нашата лекторка е отменила ангажимента — каза той.

Етел остана разочарована.

— Какво ще правим? — Етел се огледа. — Вече имате повече от петдесет посетители.

— Изпращат заместничка, но още не е дошла и нямам представа дали ще е добра. Не е дори от партията.

— Коя е?

— Казва се лейди Мод Фицхърбърт — рече Бърни и добави неодобрително: — Доколкото разбирам, семейството й притежава въгледобивна мина.

— Гледай ти! — засмя се Етел. — Работех за нея едно време.

— Добре ли говори?

— Нямам представа.

Етел беше заинтригувана. Не беше виждала лейди Мод след онзи съдбовен вторник, когато тя се омъжи за Валтер фон Улрих а Великобритания обяви война на Германия. Етел още пазете роклята, която Валтер й купи тогава — внимателно завита в амбалажна хартия и окачена в гардероба. Беше от розова коприна с шифонено горнище, най-красивата вещ, която някога бе притежавала. Сега, разбира се, не се побираше в нея. Освен това роклята беше прекалено елегантна за събрание на Лейбъристката партия. Етел още пазеше и шапката в кутията й от магазина на улица „Бонд“.

Седна, доволна, че ще облекчи краката си, и зачака началото на събранието. Никога нямаше да забрави как след сватбата отиде в Риц с хубавия братовчед на Валтер, Роберт фон Улрих. Когато влезе в ресторанта, привлече погледи, изпълнени с неприязън на една или две дами и предположи, че въпреки скъпата рокля у нея има нещо, което издава, че е от работническата класа. Но не я беше грижа. Роберт я разсмиваше с ехидните коментари на облеклото и бижутата на останалите жени, а тя му разказа малко за живота в уелското миньорско градче. Това се стори на Роберт по-странно от съществуванието на ескимосите.

Къде ли бяха те сега? Разбира се, и двамата бяха отишли на война — Валтер в германската армия, а Роберт в австрийската. Етел нямаше как да узнае живи ли са. И за Фиц не знаеше. Предположи, че е във Франция с Уелските стрелци, но дори и за това не беше сигурна. Все пак преглеждаше във вестниците списъците на загиналите — със страх търсеше името Фицхърбърт. Отношението му към нея я караше да го ненавижда, ала въпреки това беше дълбоко благодарна, че името му не се появява сред жертвите. Навярно би могла да поддържа връзка с Мод просто като посещава клиниката всяка сряда, но как да обясни тези визити? Бременността й протичаше нормално. Само през юли се поуплаши от петънце кръв по бельото си, обаче доктор Грийнуолд я увери, че няма защо да се тревожи.

Мод не се беше променила през изминалите шест месеца. Влезе в залата, ефектно облечена, както винаги — с огромна широкопола шапка, от чиято панделка стърчеше като мачтата на яхта дълго перо. Изведнъж Етел се почувства дрипава в старото си кафяво палто.

Мод усети, че я гледа, и се приближи.

— Здравей, Уилямс! Извини ме, искам да кажа Етел. Каква прекрасна изненада!

Етел стисна ръката й.

— Ще ме извиниш, че не ставам — каза тя и потупа големия си корем. — Точно сега ми се струва, че не бих могла да стана дори за краля.

— Дори и не си го помисляй. Ще можем ли да отделим няколко минути, за да поговорим след срещата?

— Би било прекрасно.

Мод отиде към масата и Бърни откри събранието. Подобно на много от жителите на Ийст Енд, той беше руски евреин. Всъщност, малцина от местните хора бяха англичани. Имаше много уелсци, шотландци и ирландци. Преди войната имаше много немци; сега имаше хиляди белгийски бежанци. Слизаха от корабите в Ийст Енд, тъй че съвсем естествено се установяваха тук.

Въпреки специалния гост, Бърни държеше най-напред да се извини за отсъстващата лекторка, да представи протоколите на предходното събрание и други рутинни дреболии. Работеше в библиотечния отдел на общината и много настояваше на подробностите.

Най-сетне представи Мод. Тя говори уверено и компетентно за потискането на жените.

— Жена, която върши същата работа като мъж, трябва да получи същите пари. Но често ни казват, че един мъж трябва да се грижи за издръжката на семейството.

Няколко мъже в залата кимнаха утвърдително — тъкмо това казваха и те.

— Ами жените , на които им се налага да издържат семейство?

Това предизвика одобрителен шепот от страна на жените.

— Миналата седмица в Актън срещнах момиче, което се опитва да изхрани и да облече петте си деца с два паунда на седмица, а съпругът й, избягал от нея, получава четири паунда и десет шилинга в работилница за корабни перки в Тотнъм и пилее парите в кръчмата!