Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Американците бяха потресени, сякаш бяха станали свидетели на убийство. Вестниците се тресяха от възмущение.

— Народът иска от Вас да направите невъзможното! — гневно рече Гас на президента, докато двамата се намираха в Овалния кабинет. — Искат да сте твърд с германците, без при това да рискувате влизане във войната.

Уилсън кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед от пишещата машина и отговори:

— Нито един закон не гласи, че общественото мнение трябва да е разумно.

За Гас спокойствието на президента беше достойно за възхищение, ала и леко дразнещо.

— Как ще се справите с това, по дяволите?

Уилсън се усмихна и разкри грозните си зъби.

— Гас, да не би някой да ти е казал, че политиката е лесна?

В крайна сметка Уилсън прати до немското правителство остра нота с искане да се прекратят нападенията над корабоплаването. Президентът и съветниците му, в това число и Гас, се надяваха Германия да се съгласи на компромис. Гас не виждаше начин Уилсън да избегне ескалацията, ако германското правителство реши да отхвърли нотата. За Гас играта беше опасна и той установи, че му е трудно да остане така хладно дистанциран при преценката на рисковете, както, изглежда, беше президентът.

Докато дипломатическите телеграми пресичаха Атлантика, Уилсън замина за лятната си къща в Ню Хемпшър, а Гас отиде в Бъфало и отседна в дома на родителите си на авеню „Делауеър“. Баща му притежаваше и къща във Вашингтон, обаче в столицата Гас живееше в свой апартамент, а когато се прибираше в Бъфало, се наслаждаваше на удобствата на стопанисвания от майка му дом: сребърната купа със свежи рози на нощното шкафче, топлите кифлички за закуска; подменяните при всяко хранене искрящо бели ленени покривки; появата на току-що почистените и изгладени костюми в гардероба му, за чието отнасяне той и не подозираше.

Къщата беше обзаведена преднамерено просто — това беше отговорът на майка му на натруфената мода от времето на нейните родители. Мебелите бяха предимно Бидермайер — утилитарен немски стил, който напоследък преживяваше възраждане. На всяка от стените в трапезарията беше окачена по една хубава картина, а на масата стоеше троен свещник. Докато обядваха в първия ден след връщането на Гас, майка му каза:

— Предполагам, планираш да отидеш в бордеите да гледаш боксовите мачове?

— Нищо лошо няма в бокса — отвърна Гас. Боксът беше голямата му страст. Дори сам пробва, когато още беше изпълнен с дързостта на осемнадесетгодишните: дългите ръце му донесоха няколко победи, но не притежаваше инстинкт за тази работа.

— Толкова е canaille — презрително рече тя. Беше усвоила тази снобска дума, ще рече „ниска класа“, в Европа.

— Искам да се разсея малко от международната политика, ако мога.

— Днес следобед в галерията Олбрайт има лекция върху Тициан, ще показват и образи с магическия фенер — отбеляза майка му. Художествената галерия се помещаваше в бяла сграда в класически стил в парка „Делауеър“ и бе една от най-важните културни институции в града.

Гас беше израснал сред ренесансови картини и особено харесваше портретите от Тициан, но не се интересуваше особено от лекцията. Ала тъкмо подобни събития се посещаваха от богатите младежи в града и затова имаше голяма вероятност така Гас да поднови някои стари приятелства.

Галерията се намираше недалеч от дома на Дюърови, по авеню „Делауеър“. Гас влезе в атриума с колоните и си намери място. Както очакваше, сред публиката имаше негови познати. Озова се до изумително красиво момиче, което беше виждал и преди.

Гас й се усмихна бегло, а тя бодро рече:

— Забравили сте коя съм, нали, господин Дюър?

Той се почувства глупаво.

— А… Отсъствах от града известно време.

— Аз съм Олга Вялов — каза момичето и му подаде облечена в бяла ръкавица ръка.

— Разбира се — рече той.

Баща й беше руски имигрант. Първата му работа беше да изхвърля пияниците от един бар на улица „Канал“. Сега притежаваше цялата улица. Беше също така градски съветник и опора на руската православна църква. Гас беше срещал Олга няколко пъти, но не я помнеше толкова очарователна — или беше пораснала много бързо, или имаше друго.

— Чух, че работите за президента — отбеляза тя. — Какво мислите за господин Уилсън?

— Възхищавам му се от все сърце. Практичен политик, който обаче не е изоставил идеалите си.

— Колко е вълнуващо да си в центъра на властта.

— Вълнуващо е, но странното е, че не усещаш да си в центъра на властта. В една демокрация президентът е подчинен на гласоподавателите.