Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Стига си се тревожил, Дан! Нали каза, че е запалил огън в камината? Сигурна съм, че е взел и фенерчето. Той е голямо момче и може сам да се грижи за себе си.

— Добре, добре, права си.

Дан седна на фотьойла, но явно не го свърташе, тъй като започна да кръстосва крак върху крак. Безпокойството му се засилваше.

— Е — каза Памела, — минава полунощ и е прекалено тъмно, за да четем. — Замълча и го погледна. — Какво ще правим?

— Можем да си легнем.

Настъпи тишина, после тя предложи:

— Имам по-добра идея. Една хубава, но позабравена традиция.

— Коя?

Памела започна да разкопчава блузата си.

Дан зяпна изненадано.

— Тук? В дневната?

— Защо не? Откога не сме оставали сами през нощта?

Джипът — „Линкълн Навигатор“ — бе паркиран встрани от Френчманс Крийк Роуд, на няколкостотин метра от дългата лъкатушна алея, която водеше към дома на семейство Гулд. Моро си проправи път сред мокрите от дъжда храсти и се върна при колата. Качи се, взе кърпа и избърса водата от лицето и косата си.

— Всичко наред ли е? — попита Лансинг.

— Да, прекъснах тока и телефона.

— Видя ли някого?

— Бащата и майката са в дневната, запалили са свещи. — Моро продължи да се бърше.

Дъждът блъскаше по предното стъкло. Това не беше нормално! В Калифорния изобщо не би трябвало да вали! Призляваше му от притеснение. Бяха планирали операцията до най-малката подробност и към момента всичко вървеше според плана, но въпреки това Моро не успяваше да овладее страха си.

— Киргизците тръгнаха ли?

— Да. Влязоха през задната врата веднага след като прекъсна захранването и телефона.

Лансинг си погледна часовника.

— Ще им дадем десет минути, докато си свършат работата, след което влизаме и ние.

Тръпки побиваха Моро само при вида на двамата братя от Киргизия. Те бяха същински животни. Освен това бяха толкова грозни, направо противни с напомпаните си от фитнес мускули, сипаничави скули, тънки тъмни устни и лица като на Чингис хан. Обличаха се неизменно в черно. Трябваше да отидат на някое прослушване в Холивуд и да изиграят ролята на наемни убийци.

Моро се опита да укроти гласа на страха, на паниката дори, прозвучал в главата му. Всичко щеше да приключи след двайсетина минути и програмата щеше да е тяхна. Дороти. Всичко щеше да мине добре. Нищо нямаше да се обърка. Никой нямаше да пострада.

Десетте минути се точеха мъчително бавно. От мястото, където бяха спрели, не можеха нито да видят, нито да чуят нещо. Моро изпитваше панически страх, че ще прозвучат изстрели или писъци, но всичко бе тихо и спокойно.

Лансинг извади от жабката револвер с къса цев, провери го и го пъхна в джоба на якето си. После нахлузи на главата си чорап.

— Време е.

Моро неохотно нахлузи своя чорап.

Лансинг включи фаровете, изкара колата от скривалището й, подкара по пътя и свърна по алеята, която водеше към дома на семейство Гулд. Караше бавно, фаровете проблясваха на дъжда. Моро видя през прозореца подскачащите лъчи светлина на фенерчета, които се движеха в мрака, и приглушената светлина на свещи. Всичко изглеждаше тихо и спокойно.

Лансинг спря колата и слезе. Моро го последва с куфарчето си с инструменти и акумулаторно захранване. Както бяха планирали, киргизците бяха оставили отворена задната врата, от която се влизаше в кухнята. Минаха през нея и продължиха към дневната. Моро чу подсмърчане и хлипане.

Мъжът и жената бяха вързани с тиксо на два стола в трапезарията. Киргизците седяха в двата края на стаята с кръстосани на гърдите ръце. Но ръцете им не бяха празни — и двамата държаха пистолети с дълги широки дула. Заглушители.

Мъжът и жената бяха ужасени, по лицето на госпожа Гулд имаше засъхнали сълзи, а съпругът й седеше с отворена уста, явно изпаднал в шок. Жената беше по сутиен и хълцаше от страх. Лицето на мъжа бе ожулено и от едната му ноздра се стичаше кръв. Явно го бяха ударили по носа.

Моро извърна поглед. Поне момчето не си беше вкъщи.

Лансинг застана в средата на стаята и заговори с тих, спокоен, разумен глас:

— Дойдохме — заяви той, — за да приберем едно компютърно устройство. Нуждаем се от помощта ви, за да го намерим. Открием ли го, веднага си тръгваме. Никой няма да пострада. Ясно ли е?

И двамата кимнаха: изгаряха от желание да помогнат, на лицата им грейна искрица надежда. Лансинг винаги знаеше как да подходи, как да вдъхне доверие у хората и Моро виждаше как мъжът и жената търсят от него закрила от страховитите киргизци.