Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

От години алго-търговията се ползваше с лоша репутация в пресата. Но и тук, както при всичко останало на Уолстрийт, действаше принципът да не закачаш нещо, което носи пари. Докато някой ден балонът не се пръсне, разбира се. Мнозина твърдяха, че този вид търговия дава незаконни предимства на отделни брокери. Твърдяха, че финансовите пазари трябвало да са честни. Лансинг не изпитваше към онези, които си въобразяваха, че финансовите пазари са били или трябва да бъдат честни, нищо, освен презрение. Тези хора заслужаваха да изгубят всичките си пари. Големите международни банки и финансово-брокерски къщи до една използваха алго-търговията и тя им носеше огромни печалби за сметка на малките играчи на пазара. А когато губеха малките играчи, обикновените хора, които търгуваха на борсата, вината си беше тяхна. Те просто се бяха оказали прекалено наивни. Когато пък алго-търговията предизвикаше пазарен крах — което някой ден несъмнено щеше да се случи, — правителството нямаше да им позволи да фалират. Тази игра се наричаше частни печалби, обществени загуби .

Съществуваше например програма за алго-търговия, наречена „Кинжал“ и разработена от „Ситигруп“. Въпросният алгоритъм откриваше ценови разлики между цените на акциите на една и съща компания в… да речем Хонконг и Ню Йорк. Попаднеше ли на подобно разминаване, „Кинжал“ купуваше милиони акции на едната борса и ги продаваше на другата, като извличаше печалба от моментното различие в котировките. А то нерядко продължаваше по-малко от секунда. Друга прочута алго-програма, наречена „Стелт“, създадена от „Дойче Банк“, търгуваше на Чикагската стокова борса, където издирваше „статистически грешки“, незначителни отклонения в котировките на петролните фючърси, които в никакъв случай не бяха свързани с някаква тенденция. „Стелт“ сключваше и сделки, при които залагаше на понижение на цените, и такива, които разчитаха на повишение, като трупаше баснословни печалби независимо в каква посока поемеше пазарът.

Кой губеше? Бавните и глупави хора, които търгуваха на борсите. Дребните инвеститори. Пенсионните сметки. Пенсионните фондове. Градовете и общините от всички краища на Америка, които бяха инвестирали част от и бездруго скромните си фондове. „Да благодарим на всички глупаци, смотаняци и неудачници — каза си Лансинг, — които си въобразяват, че на фондовите и стоковите борси трябва да се играе честно“.

Компютрите, с чиято помощ се осъществяваше алго-търговията, трябваше, първо, да са изключително бързи и второ, да са разположени близо до самата борса. Дори закъснението, продиктувано от обстоятелството, че компютрите се намират на другия бряг на реката в Ню Джърси, да речем, а не в Манхатън, можеше да обуслови разликата между печалба и загуба въпреки почти светлинната скорост, с която работеше тази техника. В резултат на това алго-търговията се практикуваше най-вече от компании, чиито офиси бяха разположени във финансовото Сити и компютърните им системи бяха свързани с борсовите посредством дебели снопове фиброоптични кабели.

Джей Паркър Лансинг бе роден и израснал в Горен Ийст Сайд — бе учил първо в „Сейнт Полс“, после в Харвард, където бе защитил магистратура по бизнес администрация. Започнал бе като брокер в „Голдман Сакс“, където разработваше стратегии за алго-търговия. Той не пишеше самите програми — не знаеше почти нищо за механизмите, които карат компютрите да работят. Писането на програми бе работа на други хора. Неговата задача бе да открие изгодни възможности за търговия и да разработи стратегии за тяхното реализиране. Лансинг бе в основата на десетки борсови атаки, извършени от „Голдман“ с помощта на програми, които следяха пазарите за аномалии, издирваха нелогични разминавания между котировките, търсеха грешки и дори откровени глупости, допуснати от някой брокер, и идентифицираха ценови изкривявания на огромен набор стоки — от свинско шкембе до злато. Парите, които Лансинг направи за „Голдман“, бяха наистина баснословни. Самият той бе щедро възнаграден. Тръгна по обичайния път за хората с неговата професия — луксозен апартамент в Тръмп Тауър, вила в Хамптънс с площ от близо две хиляди и петстотин квадратни метра, имение в Гринуич, пълно с картини на Деймиън Хърст. И разбира се, банкови сметки и „кухи“ компании на Каймановите острови, които сваляха дължимия данък общ доход до нивата, плащани от някой бедняк в Ийст Хамптън.

Преди четири години му бе хрумнала една идея в областта на алго-търговията, която се бе оказала толкова оригинална, толкова брилянтна, че бе решил да не я споделя с „Голдман Сакс“. Вместо това напусна банката и основа „Лансинг Партнърс“. След като очерта стратегията, продиктувана от новата му идея за алго-търговия, потърси програмист, който да я реализира. Така попадна на Ерик Моро, основател на сдружение от хакери, известни под общото наименование Джондоу. Оказа се, че Моро притежава идеалното съчетание от компютърен гений и гъвкав морал.