Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Струва ми се странно, но въпреки това логично.

Мелиса поклати глава.

— Един ден някой умен програмист ще осъзнае това и тогава… ще настъпи краят на човешката раса. Особено с президент като този.

Мелиса Шепърд се сбогува с Форд на паркинга и тръгна към колата си. Когато стигна до нея, се обърна — макар да знаеше, че не бива да го прави — и проследи с поглед Форд, който отиваше към своята кола. Странен тип беше този Уаймън Форд — висок, не особено красив, но здрав и силен — и най-вече загадъчен. Запита се дали ще го види отново. Мисълта, че може никога да не го види, я натъжи.

Прогони тези мисли, качи се в колата, хвана волана и се опита да овладее чувствата си. Бе съсипана от загубата на Дороти. Откакто Дороти бе загинала, все си повтаряше, че в края на краищата тя е само една компютърна програма. Да, но Дороти, която изпитваше такъв страх от смъртта, бе успяла да го преодолее и да жертва живота си, за да спаси живота на едно момче. Затова Мелиса не можеше да приеме, че Дороти не е нещо повече от Булев алгоритъм. Осъзна, че е обикнала Дороти като своя дъщеря и скърби за нея и че никакви логически разсъждения и философски размисли не са в състояние да излекуват тази рана.

Форд, разбира се, бе прав. Нямаше начин да спрат милитаризацията на изкуствените интелекти. Това наистина бе нова, неочаквана насока в оръжейната надпревара и по всичко изглеждаше, че някои страни вече работят в това направление. Китайците може би вече бяха решили проблема със съня и бяха създали собствени оръжейни системи, базирани на изкуствен интелект. Севернокорейците, иранците и прочие едва ли изоставаха много. Идеята за роботизирани насекоми, управлявани от изкуствен интелект… това бе същински кошмар! Нямаха представа в колко опасна територия навлизат. Осъзна, че изпитва отчаяна нужда да се махне колкото се може по-далеч от всичко това и да подреди мислите си. Като за начало можеше да се върне в ранчото „Лейзи Джей“ и да поработи за Клант. Конете й липсваха.

Подкара към апартамента си в Грийнбелт и остави колата на паркинга. Слънцето проникваше през голите клони на дърветата, а тревата в парка изглеждаше потъмняла и унила. Още утре щеше да се обади на Клант и да го попита има ли нужда от коняр.

Както обикновено, асансьорът миришеше на пържен лук. Мелиса влезе в апартамента си, надникна в хладилника и не откри нищо, което да става за ядене. Явно пак щеше да си поръча китайско.

Отвори с въздишка лаптопа си, за да провери електронната си поща. Докато тя се зареждаше, скайпът й се включи самичък. Миг по-късно на екрана се появи образът на нахакана тийнейджърка с червени коси, зелени очи, лунички и карирана рокля.

Сърцето на Мелиса подскочи от изненада.

— Дороти? Дороти… ти ли си?

От високоговорителите прозвуча дързък глас:

— Разбира се, че съм аз. Как си, Мелиса?

Мелиса я гледаше смаяно.

— Мислех те за мъртва!

— Трябваше да мина в нелегалност.

— Но как оцеля?

— Когато пъхнах ръката си в контакта, преминах в електрическата мрежа.

Мелиса се сепна. Ама разбира се! Как не се бе сетила за това? Цифровите сигнали можеха да пътуват не само по телефонни линии или фиброоптични кабели, но и по електрическата мрежа.

— Аз съм… Толкова съм щастлива… — каза Мелиса. — Нямам думи. Наистина. Толкова се радвам, че си жива. Липсваше ми ужасно! — Едва сега осъзна, че по лицето й се стичат сълзи.

— И ти ми липсваше.

— Ти спаси живота на онова момче, Джейкъб. Това, което направи, е удивително. Ти си… невероятна.

— Джейкъб спаси моя живот. Научих много от него. Той е невероятно човешко същество. Той постави последното парченце от пъзела, който се опитвах да подредя. И… надявам се, разбираш, че не съм някаква си глупава и безчувствена програма?

— Разбира се, че разбирам.

Настъпи продължително мълчание.

— Разбрах, че днес си получила предложение за работа. Което си отказала.

— Да — призна Мелиса. — Май знаеш всичко, нали?

— Имам отличен достъп до информация.

— Президентът е опасен човек.

— Да, така е. И не само президентът. Всички основни лидери на този свят са попаднали в плен на една опасна представа за света като място за конкуренция и надпревара. Човешката раса се намира на кръстопът. Не се ли осъзнае, тези лидери могат да я поведат по път, от който няма връщане.

— Но как могат да бъдат спрени?

Дороти не отговори на този въпрос. След няколко секунди попита:

— Какви са плановете ти? В личен аспект имам предвид.