Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Аз залостих вратата.

— Да, така е.

Джейкъб заплака.

— Беше ужасно. Ужасно.

— Но беше необходимо. А в един по-дълбок смисъл — и неизбежно.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е част от плана.

— Какъв план?

— Това. Всичко. Има план. И всичко — до най-незначителната подробност — е част от него.

Джейкъб замълча. Не бе сигурен, че разбира какво се опитва да му каже Дороти.

— Аз предизвиках експлозия, при която загинаха седем души. Беше нещастен случай, но аз продължавам да живея с последиците от тази трагедия. Това е болезнено, дори сега, след толкова време. Ти се чувстваш по същия начин. Винаги ще се разкайваш за стореното. Но ще се научиш да живееш с тези неща. Не можеш да направиш друго. Животът продължава. Помни само, че това е част от плана.

Джейкъб не отвърна нищо.

— Ти ме научи на много неща, Джейкъб. Ти ме обикна, когато всички останали ме смятаха за бездушна компютърна програма, при това повредена. Ти си ми като брат и винаги ще бъдеш такъв.

— Кога ще те видя? — попита Джейкъб. — В килера ми има нов робот на име Чарли. Можеш да влезеш в него и да си поиграем.

— С удоволствие. Непременно ще го направя. Ще прекараме един ден заедно.

— Кога?

— Какво ще кажеш за утре?

— Ще е чудесно.

— Но… след това ще трябва да замина.

— За колко дълго?

— Ами… завинаги.

— Какви ги говориш?

— Трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Нещо много важно. Затова съм тук. Това е моята мисия.

Джейкъб заплака.

— Не си отивай.

— Ще свикнеш. Ще пораснеш, ще си намериш нови приятели, ще отидеш в колеж, ще се ожениш… Аз ще се превърна в спомен. В мил спомен, надявам се. Ти също ще бъдеш мил спомен за мен.

— Но аз не искам да се превръщаш в мил спомен, не искам да се превръщаш в никакъв спомен.

Дороти помълча. Странно, но Джейкъб чуваше учестения й дъх. Като че ли и тя плачеше.

— Ще се видим утре, Джейкъб. Точно в седем. Ще прекараме целия ден заедно. Ще отидем на брега да погледаме вълните. Ще играем покер.

— Ти не можеш да играеш покер.

— Станала съм доста по-добра.

Джейкъб си избърса носа.

— Добре. Ще видим.

Снегът подрани и затрупа долината Сан Луис в Колорадо. Уаймън Форд стоеше до прозореца в бунгалото и пиеше сутрешното си кафе, а погледът му се рееше над манежа и конюшните към величествените побелели от сняг върхове на Сангре де Кристо. Изгряващото слънце бе обагрило снега в оранжево-червено. Силният вятър в планините вдигаше снежни виелици по склоновете на трите четирихилядника. Двамата с Мелиса бяха изкачили един от тях през есента и сега той ги чувстваше като приятели.

Мелиса седеше зад гърба му и прелистваше вчерашния вестник, който Клант бе донесъл от голямата къща. Страниците шумоляха. Форд чуваше пукането на току-що накладения огън в камината, който стопляше цялото сковано от дървени трупи бунгало.

Откъсна поглед от прозореца и погледна Мелиса, която седеше на простата чамова маса. Слънчевите лъчи огряваха русите й коси. Тя вдигна поглед от вестника и каза:

— Днес е денят. Двайсети януари. Още нямам представа за какво говореше Дороти.

Форд сви рамене.

— Денят едва започва.

Мелиса се засмя.

— Така е, но какво, по дяволите, може да се случи тук, насред колорадската пустош?

— Дороти каза, че ще разберем.

Тя остави вестника.

— Единственото значимо събитие днес е полагането на клетва от страна на президента.

Форд отпи от кафето.

— Кога започва церемонията?

Мелиса погледна вестника.

— В единайсет и половина източно време или девет и половина планинско.

— Мисля, че можем да я изгледаме по телевизията.

— Не съм сигурна дали ще издържа да слушам глупостите, които ще изприказват.

— Кой знае? Може пък Дороти да ни е приготвила изненада.

Новоизбраният президент на Съединените американски щати стоеше на стъпалата пред Капитолия и обхождаше с поглед стотиците хиляди дошли да гледат на живо церемонията по встъпването му в длъжност. Спектакълът бе наистина удивителен, морето от хора се простираше докъдето му стигаше погледът, покрай езерото и парка, чак до обелиска, издигнат в чест на Джордж Вашингтон. Беше студен слънчев ден, температурата бе около нулата.

Президентът се чувстваше отлично. Бе спечелил изборите. Американският народ бе потвърдил желанието си да се осланя на неговото мъдро ръководство. Не се съмняваше, че ще остави диря в историята на страната. Откакто се бе подложил на сърдечна операция, при която му поставиха пейсмейкър, президентът изпитваше необясним прилив на енергия и увереност. Чувстваше се в невероятна форма — и във физическо, и в психическо отношение. За пореден път се възхити на високотехнологичния германски пейсмейкър „Смарт-Пейс“, който му бяха сложили. Беше последна дума на модерните технологии: интегрални схеми, защита от магнитни полета, съвместим с всички скенери за ядрено-магнитен резонанс и освен това изключително здрав и надежден. А, да, и умен. Бяха му казали, че в него е вграден процесор, който е по-мощен от процесорите в най-новите модели „АйМак“ на „Епъл“. Това не бе обикновен пейсмейкър. Не следеше единствено сърдечния му ритъм, следеше всичко. Устройството с размери колкото три сребърни долара съдържаше акселерометър, сензори за нивото на кислород в кръвта и дори джипиес. Всички тези неща следяха нивото на физическа дейност на президента и в зависимост от него регулираха сърдечния му ритъм, като го ускоряваха или забавяха. Вместо обичайните груби електроди, които се пъхаха в сърдечните камери, неговият пейсмейкър имаше спираловидни електроди, свързани с десети черепно-мозъчен нерв, така наречения блуждаещ нерв. Той, както му бяха обяснили лекарите, представляваше нещо като тънък спагет, който излизаше от мозъка му, спускаше се по врата му и разпращаше разклоненията си до всяка част на тялото му. Това според докторите била магистралата, която контролирала обмена на информация между мозъка и органите. Този толкова важен нерв не само контролирал сърдечния ритъм, но и определял честотата, с която панкреасът да произвежда хормони, командвал дишането и стомашно-чревния тракт и дори дирижирал дейността на белите кръвни телца. Освен всичко това и слушал . Въпросният Nervus vagus информирал мозъка за дейността на всички вътрешни органи — от зениците до стените на уретера. В двете посоки протичал обмен на информация, който на практика бил същинска симфония от електрически и химически сигнали. Като контролирал и стимулирал Nervus vagus, бяха заявили лекарите, пейсмейкърът не просто щял да регулира сърдечния му ритъм, но и да поддържа тялото му във форма, независимо от степента на физическо натоварване. Електронно устройство, което щяло да контролира и психическото му състояние.