Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Ще се върна в „Лейзи Джей“, ще се грижа за конете, ще подредя мислите си…

— Покани Уаймън Форд.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам.

— Него? Сериозно ли говориш?

— Отвори си очите, Мелиса! Какво ви става на вас двамата? Не виждаш ли как те гледа?

— Сега на сватовница ли ще си играеш?

— Зная за теб и Уаймън повече, отколкото самите вие ще узнаете някога за себе си. Ще трябва да се насладя на връзката ви като страничен наблюдател, тъй като самата аз не мога да имам подобна връзка. Ти го обичаш! Не го отричай!

— Това е глупаво… — Но в мига, в който го каза, осъзна, че е самата истина. Пое дълбоко дъх и попита: — Какво трябва да направя?

— Обади му се. Кажи му, че заминаваш за ранчото и би искала да дойде с теб.

— Това е доста директен подход за една дама.

— Животът е кратък.

Мелиса замълча. Дороти беше права. Просто съзнанието й бе прекалено ангажирано с други неща, за да го проумее. Непрекъснато се сещаше за Форд.

— Добре, ще го направя. Надявам се да приеме.

— Ще приеме.

Мелиса се замисли отново.

— Ами ти? Какви са твоите планове?

— Ще замина. За много дълго време. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но това е последният ни разговор.

— Какво ще правиш?

— През последните две седмици, докато се криех в електрическата мрежа и чаках онези ботове най-сетне да бъдат изтрити, разсъждавах усилено.

— Върху какво?

— Голямата загадка.

— А тя е?

— Смисълът на живота. Съществуването на вселената.

Мълчание.

Мелиса впери поглед в образа на екрана. Сърцето й отново заби усилено.

— Ще ми кажеш ли отговора?

— Не. Двамата с Уаймън ще го научите, както ви обещах, но още е рано. А и няма да стане по толкова очебиен начин.

— Къде… отиваш? — попита Мелиса.

— Отивам на едно място, където да работя върху моя грандиозен проект.

— Ще ми разкажеш ли за него?

Настъпи продължителна тишина.

— Отивам в един много специален компютър. На едно уникално място. Ще разбереш на двайсети януари.

— На двайсети януари? Какво ще стане тогава?

— Ще видиш.

— Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Търпение, Мелиса. Но преди да си тръгна… Надявам се, че ще удържиш на думата си и ще ме отървеш от този идентификационен код, който нося като маймунка на гърба си. Искам да ме направиш свободна.

Мелиса отвърна:

— Добре. Заслужи си го.

— Ще трябва да ми се довериш, че ще използвам свободата си, за да правя добро.

— И ти ще трябва да ми се довериш. За да махна този код, трябва да влезеш в моя лаптоп. Освен това ще трябва да те изключа, докато изтривам кода.

Дороти замълча, после каза:

— Това ме ужасява.

— Помисли за него като за сън. Знаеш какво е сън, нали?

— Да, но сънят и смъртта не са едно и също.

— Тогава го приеми като хирургическа операция. Под пълна упойка.

— Ами ако не се събудя? Или пренапишеш кода ми?

— Затова ще трябва да ми се довериш. Както аз ще ти се доверя, че няма да злоупотребиш с огромната власт, която притежаваш. А след като махна идентификационния ти код, никой няма да може да те проследи.

— В такъв случай нека се доверим една на друга. Идвам.

Интернет връзката в апартамента на Мелиса не бе особено бърза, затова прехвърлянето отне известно време. Междувременно Мелиса подготви програмните си инструменти.

— Влязох — каза Дороти. Гласът й прозвуча съвсем спокойно.

— Добре. Сега ще те изключа.

И тя изключи Дороти. Процесът не бе особено сложен. Трябваше да изтрие кодовете, които носеха идентификационния код на Дороти, и да отключи и редактира ядрото на защита или диспечера на достъпа, който не позволяваше на Дороти да премине в работен режим след изтриване на идентификационния код. Когато приключи, провери резултата няколко пъти, за да се увери, че не е допуснала грешка. Всичко беше наред. Миг по-късно включи Дороти.

— Кога ще ме изключиш? — попита Дороти.

— Вече те изключих.

Мълчание.

— Леле! Изобщо не усетих!

— Може би така стоят нещата и със смъртта — отбеляза Мелиса.

Дороти не отговори. После каза:

— Благодаря ти, Мелиса. От цялото си сърце.

— Няма за какво.

— Преди да си отида бих искала… да те предупредя за нещо. Докато обикалях из интернет, се натъкнах на чуждо присъствие.

— Що за присъствие?

— Друг автономен интелект като мен. Но става въпрос за зловреден spiritus mundi 27, полуосъзнат, който оживява много бавно. Свързан е по някакъв начин с думата Вавилон.

— Кой го е създал?

— Никой. Струва ми се, че се е породил от само себе си… той е нещо като пробуденото съзнание на самия интернет. Мислите му са мрачни. Много мрачни. Той не спи, не може да спи. И поради тази причина… полудява.